Патрик Линч - Застрахователи

Точно затова съществуваше „Прайм Нъмбър“. Сега го разбираше. Споразумението с компанията нямаше нищо общо с икономиите. Просто бе по-безопасно да скрият дейността си в някаква евтина бетонна постройка, в която жените вършеха каквото им кажат, без да задават въпроси. В офисите на „Провидънс Лайф“ работеха безброй средни служители, специално назначени да се занимават с неща като рециклиране на хартия, които можеха да се зачудят защо новите кандидати не се обработват малко по-бързо.

Откога датираше договорът с „Прайм Нъмбър“? Според Уайт поне от седем години. Дали изследването продължаваше оттогава — или бе още отпреди това? Преди седем години „Провидънс Лайф“ се беше борила за оцеляването си. И после нещата бяха започнали да вървят нагоре, година след година, до утвърждаването й като една от най-печелившите застрахователни компании в страната. И това дори не беше незаконно, само неетично. Никой закон не забраняваше да анализираш нечия слюнка, ако ти я пратят. И хиляди хора пращаха слюнката си, смесена със странното на вкус лепило на пликовете. Безочливо. И елементарно.

А сред тези хиляди — и един от членовете на директорския борд на „Провидънс Лайф“. Майкъл Елиот. Защо след всички тези години изведнъж го интересуваше генетичната му съдба? Защо бе чакал до миналия ноември, за да се възползва от уникалните възможности на компанията? Алекс настръхна. Знаеше отговора на този въпрос. През ноември компанията беше стартирала пилотния си здравноосигурителен проект. Участваха всички служители — точно като обикновени клиенти, само че не трябваше да плащат. Участваше и самата тя.

Вятърът отново се усили, чуваше воя му горе. После долови още нещо. Стъпки? Проскърцване на дъска. Алекс затаи дъх и за пореден път избра опцията ТЪРСЕНЕ. Сега обаче написа шестте букви на собственото си име.

На компютъра като че ли му трябваше цяла вечност, за да го открие. Харддискът бръмчеше, зелената му лампичка премигваше, после спря. Вече си мислеше, че връзката с мрежата е прекъснала, както по-рано телефоните.

И внезапно на екрана проблесна:

Пред дома на Нойман започнаха да пристигат автомобили. Дъждът заглушаваше рева на двигателите им. Харолд Тейт ги броеше от прозореца на втория етаж. До този момент шест. Средно скъпи седани, удобни, но не лъскави. Сиви, черни, тъмносини. Типични средни коли. Всяка от тях шофирана от мултимилионер. Познаваше само олдсмобила на Гай Пиласки.

Фаровете на нов автомобил осветиха дънера на ниска секвоя и завиха към къщата. Черен „Лексус“. Значи ставаха седем. Тейт чу затръшване на врати, тихи гласове. Входът не се виждаше от прозореца му. Докато чакаше, той крачеше в малката дневна и се чудеше къде ще отидат сега. Бодежите под лъжичката му подсказваха, че може да е някъде, където не би му се искало да иде.

На прага застана Нойман.

— Готови сме да те чуем — каза той.

Седяха около масата в трапезарията, обгърнати от облак синкав дим. Изглеждаха уморени, раздразнени, нетърпеливи. Когато Тейт влезе в стаята, всички го погледнаха така, сякаш е обвиняем в съдебен процес за някакво особено отвратително убийство. Видя Нютън Брейди и Доналд Грант, стори му се, че различава още две лица от погребението, но иначе му бяха непознати. Винаги поддържаше минимален контакт с „Провидънс Лайф“ — съзнателно.

Том Хейман и Марк Ферули седяха от двете страни на Брейди, срещу тях бяха Грант, Дейвид Мълинс, Гай Пиласки и Дийн Мичъл. Нойман зае мястото си и даде знак на Тейт да се настани до него. Някой в коридора затвори вратите.

— Доведох Харолд, защото смятам, че трябва да го чуете лично от него — започна Нойман и насочи безжизнения си поглед към него. — Харолд, би ли ни обяснил точно какво се е случило с пробата на Майкъл Елиот?

Това му отне около пет минути. Описа им процедурите в „Медан“, предназначени да се избягват точно такива обърквания, каквото очевидно бе допуснато. После им разказа за различните резултати от изследванията на Елиот.

— Не разбирам защо не си дошъл при мен, Харолд.

Въпроса зададе Гай Пиласки. Гледаше Тейт над фалшиви наглед очила с рамки от коруба на костенурка.