Патрик Линч - Застрахователи

— Алекс? Алекс!

Таванът приглушаваше веселото тананикане на Уайт.

Тя внезапно изпадна в паника, изключи монитора, грабна изплъзващата се от ръцете й хармоника от разпечатки, опита се да ги подреди, опита се да направи така, че като че ли нищо не се е случило, опита се да върне времето назад. Пресегна се към ключа на лампата и го натисна.

Потъна в мрак. Стоеше облегната на вратата и напрягаше слух да чуе стъпки по дървеното стълбище. Но нямаше нищо, само далечното плющене на дъжда и собственото й неравно дишане. После осъзна какво прави. Прокара ръка по лицето си и преглътна сълзите. Криеше се, като че ли онова, което бе направила, което току-що беше открила, не е нейна работа. Ала това бе нейната съдба и съдбата на други — плъзгащи се по конвейерната лента като грах, който трябва да бъде сортиран и пакетиран.

Уайт я беше излъгал. За всичко.

Алекс отвори вратата и решително се втурна нагоре по стълбището. Нямаше го нито в коридора, нито в дневната.

Откри го в тъмната кухня. Полуголото му тяло се осветяваше само от зеленикавото сияние на отворения хладилник. Лицето му изглеждаше безстрастно, устните му бяха леко разтворени. Още от вратата тя видя пистолета. И замръзна. Сега разбираше всичко по друг начин. Пистолетът му трябвал за защита, така й бе обяснил. Но дали фактът, че го бе казал, означаваше, че е вярно? Вече не.

Като че ли не забелязваше присъствието й. Мърмореше си нещо под нос, вперил поглед в студената светлина. Алекс понечи да каже нещо, когато той внезапно тръсна глава, сякаш го бяха ударили. Жилите на шията му изпъкваха като спици на колело. После глупаво запремигва, бръкна в хладилника и извади нещо. Лапна го и го глътна, после лакомо облиза пръстите си.

— Рандъл?

Той се сепна. Устните и брадичката му бяха изцапани. За миг се втренчи в нея и сведе очи към разпечатката в ръката й.

— Алекс. Какво е това?

— Моето бъдеще — просто отвърна Алекс. — Това е моето бъдеще.

Уайт погледна разпечатката, кимна и вдигна пистолета към устата си.

— Виждал съм го.

— Ти ме излъга — прошепна тя.

— Знаеш ли… — Уайт се намръщи и разсеяно избърса устни с дръжката на оръжието. — Знаеш ли, на онази врата има ключалка. Обикновено я заключвам. Винаги, но… това, това се случи преди няколко дни и… Та какво исках да кажа?… Случи се преди няколко дни. И после изгубих ключа. Изгубих… скапания ключ. — Той се опита да се усмихне, ала бузата му трепереше и устата му се изкриви надолу. — Щях да си изгубя главата… ако не беше…

Уайт сви рамене и млъкна. Насочи пистолета към нея — не, не към нея, осъзна тя, а към разпечатката в ръката й.

— Ужасно съжалявам, Алекс. Щях да… Не съм виновен. Никой не е виновен.

Алекс погледна листа хартия. Няколко реда информация, завършващи с думата „ОТКАЗ“. Тя го стисна в юмрука си и изкрещя.

После започна да го дере, удря, рита.

— Гаден… гаден лъжец, жалък лъжец…

Уайт политна назад и протегна ръце в опит да я спре, да я задържи. Двамата се блъскаха в кухненските шкафове и през собствените си ридания Алекс чуваше, че той плаче, че я умолява.

— Трябва да ми повярваш, Алекс… За бога… трябва да ми повярваш.

После силите я напуснаха. Тя се отпусна върху него, усети, че ръцете му я прегръщат, почувства пистолета, притиснат до рамото й.

— Не е честно. — Не знаеше дали изговаря думите, или само си ги мисли. — Не е честно.

Автомобилът прехвърли хребета, без да намалява скорост, и за миг останаха в безтегловност, задържани само от предпазните колани. Голямата чистачка на предното стъкло равномерно се движеше наляво-надясно, наляво-надясно. Ферули хвърли поглед към каменното момчешко лице на Грант. Детективът не отпускаше крака си от педала, като че ли изобщо не вярваше, че по насрещното платно може да се появи някой. Шофираше прекалено бързо, усмихваше се прекалено много, палеше цигара от цигара — при него всичко бе прекалено.

— Страхотна каша — подхвърли той.

Това бяха първите му думи, откакто преди час бяха напуснали дома на Нойман, и Ферули се сепна.

— Какво?

— Страхотна каша.

Марк не знаеше какво да каже, не знаеше дали Грант изобщо е склонен да разговаря. Накрая реши да мълчи и просто да гледа напред. Не можеше да повярва, че толкова бързо е стигнал дотук — че е затънал толкова дълбоко. Съзнаваше, че е точно там, където искат те. Грант щеше да убие Уайт. Това се подразбираше. Не се спомена нищо ясно, освен намека за ограниченото бъдеще на Уайт. Нойман просто погледна Грант и каза: „Мисля, че се разбрахме“.