Патрик Линч - Застрахователи

Грант даде идеята да тръгне с него. „Ще взема малкия“ — просто рече той. И когато плъзна поглед по кръга от лица, Марк видя, че одобряват и това предложение.

Той носеше пистолет, Ферули знаеше, а на задната седалка лежаха две пушки, увити в палто. Но как щеше да го направи? Щеше да е достатъчно да присъства на убийството и да не му попречи, за да стане съучастник. Но имаше чувството, че Грант няма да се задоволи с това.

— Как…

Ферули нямаше представа как да се изрази. А както винаги, най-много от всичко на света му се искаше да изглежда хладнокръвен и опитен.

— Как ще…

Детективът рязко завъртя глава към него.

— Какво?

Ферули се прокашля.

— Как ще го направим?

Усмивката на Грант беше напрегната и грозна. Той дръпна от цигарата си.

— Ще му изгорим пръстите в тиган. Нищо работа. После ще му отрежем главата и ще я гръмнем.

Детективът се засмя и в затопления въздух блъвна облак цигарен дим — засмяно момче с белег на главата като от огнестрелна рана.

— Какво? — удивено попита той. — Никога ли не си взривявал глава? Естествено, това е единственото решение. Заради зъбите, да не могат да го разпознаят по тях. Пълниш му устата с патрони за пушка и залепваш устните. После я хвърляш в печката на силен огън. И — прас! — Все още усмихнат, Грант го стрелна с поглед и дълбоко всмука дима. — Спокойно, малкия. Още не сме стигнали.

Ферули го предчувстваше. Разбираше, че Грант го поднася, но си го представяше как изстрелва куршум в главата на Уайт и после му подава пистолета, за да прати още един в тялото му. Нещо от този род. Така действаха тези хора, нали? За да го проверят. Ръцете му бяха ледени. Не можеше да го направи. Нямаше начин. Той не бе убиец, за бога. Как щеше да реагира Грант, ако откажеше? Какво щеше да направи? Все още чуваше думите на Нютън Брейди: „Струва ми се, че Рандъл вече не е в борда“. Ферули се взираше в мрака навън. „Мисли за парите — повтаряше си той. — Мисли за парите.“

Първият превод в сметката му се появи само след месец. Сто и четирийсет хиляди. Мълинс не се скъпеше на съвети какво да прави с тях. Вече имаше сметка на Каймановите острови. Скоро щеше да си открие в Люксембург и Швейцария. Прекалено много сметки, рече си Ферули. Но Мълинс беше непреклонен.

— Другия месец пак същото — каза му той. — Запомни го.

Следващия месец наистина щеше да е същото и по-следващия, и по-по-следващия, парите постепенно щяха да се трупат, докато станеше богат. Като сбъдната мечта. След година щеше да е… Ферули сключи пръсти и ги стисна, за да отпъди раздразнението си.

Първо го бяха накарали да върне колата. Брейди го повика в кабинета си.

— Купи си порше, купи си астън мартин, купи си скапано ферари — рече той, — но го направи, когато моментът е подходящ.

Ала подходящият момент щеше да настъпи след близо осем години. Дотогава с нищо не трябваше да привлича вниманието към себе си. Когато излизаше от офиса на Брейди, той му каза:

— Междувременно си вземи обикновен седан. И, Марк, гледай да е сив или нещо такова.

Сив. Ето какво искаха. Защото той трябваше да стане такъв: безцветен, нормален, среден — също като рамата „Провидънс Лайф“, с нищо да не се отличава от другите. И сега не минаваше час, без да си помисли как ще протича животът му следващата година, по-следващата или след десетилетие. Започна да си купува списания, прекарваше часове в зяпане на брошури, каталози — притискаше нос към лъскавите прозорци, които гледаха към златното му бъдеще.

Но иначе беше страхотно. Като фокус. Нямаше пострадали. Парите не взимаха жертви. Появяваха се направо от въздуха. Те само използваха информацията и изолираха клиентите с висока степен на риск. Хората не страдаха. Просто отиваха другаде. А пострадалите — Елиот, Маккормик — сами си бяха виновни. Бяха приели споразумението, бяха взимали своя дял и после се бяха опитали да изклинчат. Ферули сбърчи вежди и заразглежда ноктите си. Нямаше изклинчване — бе наясно с това. Безпокоеше го единствено Алекс. Не можеше да оправдае случилото се с нея. Но тя беше умно момиче, умно и жилаво. Нямаше да й трябва много време, за да се съвземе. А и в края на краищата, ако не бе той да я отклони от следата, щеше да е загазила много повече. Ако знаеше какво е направил за нея, щеше да му е благодарна. И Уайт — е, Уайт беше пречка. Сам си го търсеше.

— Страхотна каша, мамка му — отново рече Грант.

— Сам си го търсеше — отвърна Ферули и се изненада от собствената си ожесточеност. И когато Грант погледна към него, прибави: — Уайт е луд. Опита се да прецака всичко. Нямаше право.