Патрик Линч - Застрахователи

— Като в кошмар.

Той кимна и сведе очи.

— Инструктирахме застрахователните си агенти да връчват формуляра лично на клиента. Даже измислихме реклама за това: „Агентите на «Провидънс Лайф» не приключват продажба, а откриват диалог“. Нещо такова. Хората спокойно можеха да обмислят офертата ни. Когато бяха готови, просто пращаха формуляра направо в „Прайм Нъмбър“ или го предаваха на агента в службата си. Това означаваше, че запечатват плика. В крайна сметка получавахме два вида данни: онова, което те ни казваха, и медицинската информация, заложена в ивицата лепило на плика.

Алекс започваше да разбира.

— Естествено, имаше проблеми — продължи Уайт. — Пробите невинаги бяха каквито трябва: случваха се замърсявания или пък пликовете запечатваха други хора. Системата не беше съвършена, но не се и налагаше. Трябваше ни само някакво преимущество, а ние разполагахме с нещо много повече. Открихме, че сме в състояние да изолираме рисковите случаи в индустриален мащаб.

— Но това е… всичко е толкова…

— Неетично — с тъжна усмивка довърши мисълта й той. — Да, разбира се. Но навремето нещата не бяха съвсем ясни. Цялата тази област едва започваше да…

Алекс не бе толкова глупава, че да се задоволи с това обяснение.

— Глупости, Рандъл! Знаеш точно какво…

— Не вредяхме на никого, Алекс, не го забравяй. Хората, на които отказвахме, просто отиваха другаде, а междувременно… междувременно ние оцелявахме. „Провидънс Лайф“ оцеляваше.

— Но… но, боже господи! Ами всичките ти приказки за морални императиви?

— Лицемерие — отвърна Уайт. — Целесъобразно лицемерие. Но появата на някаква… не зная, може би угнетена класа, се превръща в проблем само ако всички застрахователи започнат да правят като нас. А кой знае какво вече правят? В известен смисъл фактът, че ние вече изолирахме рисковете, фактът, че печелехме пари от това, ни позволяваше да заемем хуманна позиция.

— Позиция, от която сте извличали огромна изгода.

— Да, естествено. За нас беше рентабилно да сме против генетичното изследване.

На Алекс й се пригади. Тя погледна към кухненския прозорец и поклати глава. Всичко бе толкова извратено. И най-отвратителното беше, че Уайт намираше начин да успокои съвестта си.

После й просветна. Чувстваше се толкова объркана, толкова ужасена, че не бе направила връзката, но сега виждаше как всичко си застава на мястото.

— Парите — без да откъсва очи от дъжда, каза Алекс. — Оттам е тръгнало всичко. Откривате… откривали сте фалшиви банкови сметки, сметките в „Оушън Стейт“, за да увеличавате броя на исковете. Правели сте прекалено много пари.

— Изолирането на рисковите случаи се оказа по-ефикасно, отколкото очаквахме — поясни той. — Бяхме на самото дъно, а скоро имаше опасност да изпреварим всички. Съотношението между изплащаните застраховки и постъпващите вноски започваше да заплашва да ни разкрие. Хората щяха да забележат и да ни питат как го правим. Затова отначало фалшивите искове просто трябваше донякъде да затъмнят блестящите ни успехи. Избирахме анулирани застраховки от местни клиенти и фалшифицирахме подробностите, така че цялата ни статистика да е в нормите за бранша.

— Например статистиката за сърдечносъдовите заболявания.

— Особено за сърдечносъдовите заболявания. Знаеш ли, Алекс, през миналата година реалните искове в „Провидънс Лайф“, свързани с инфаркти, бяха близо с двайсет и девет процента по-малко, отколкото би трябвало според статистиките. Двайсет и девет процента.

— Трябва да е била добра година за фирмата.

— Наложи се Маккормик да се скъса от работа, за да го компенсира. — Уайт кисело се усмихна. — За съжаление, представата на Ралф за случайни цифри далеч не беше като твоята.

— Той е увеличил броя на собствениците на кабриолети, така че да отговаря на средните данни за страната, и е оставил нещата така.

— Много лекомислено — отвърна Уайт. — Трябваше лично да проверя, но изобщо не ми хрумна да направя такава странна връзка. Инфаркти и кабриолети…

Той усмихнато поклати глава.

— И ти ме прати в „Прайм Нъмбър“, за да ти се махна от главата — каза Алекс. — За да можеш да влезеш в системата и отново да направиш цифрите случайни.

Уайт сви рамене.

— И за да уплаша Хейман. Никога не съм го харесвал.

— Ами парите?

— Откривахме фалшиви банкови сметки…

— С помощта на Мълинс.

— Нойман го измисли. Трябваше да плащаме на Мълинс, разбира се. Искахме да върши нещо… незаконно. После… после, хм…