Патрик Линч - Застрахователи

Тя прехапа устни и се помоли дъждът да почака. В момента най-малко им трябваше дъжд, защото според прогнозите на Роби поне още седмица щеше да се задържи сухо. Влажността се покачваше, но се предполагаше, че доминиращите въздушни маси над Големите езера са достатъчно топли, за да предотвратят сериозно кондензиране. Разбира се, от статистическа гледна точка, една изолирана дъждовна буря не означаваше, че целият модел на „Сънскейп“ е безполезен, но какво го интересуваше фермерът, чиято прехрана зависеше от това — фермер, който искаше да знае кога са най-благоприятните моменти за сеитба и жътва? „Сънскейп“ трябваше да докаже стойността си, иначе Лийт и неговата компания нямаше да инвестират.

След като напусна Провидънс, Алекс с радост потъна в света на метеорологията и климатологията и помагаше на Роби да усъвършенства сложните компютърни модели, които той беше разработил предишната година. Макар и незабележимо, климатът в Средния запад се променяше. Максималните температури се покачваха. Минималните — още по-бързо. Това удължаваше топлия сезон, но и въздействаше върху развитието на вредителите и многогодишните растения. Роби имаше право за едно: осъзнаването, че е възможно да се промени оптималното използване на земята, стимулираше пазара на прогнозна техника. Половината от фермерите в Мичиган вече бяха свързани в сателитната компютърна мрежа на Националния център за климатична информация.

Алекс се нуждаеше тъкмо от такова бягство. Работата, безкрайните простори и свободата на Средния запад, сближаването с Роби — всичко това й се струваше като ново начало. Но началото съвсем скоро свърши и тя се озова в „ситуация“, както казваше майка й. Въпреки нейните съмнения в бъдещето на компанията, те бяха постигнали нещо подобно на семейна стабилност, но навярно заради нестабилния характер на областта, в която работеха, Роби започваше да настоява да се оженят. След три месеца споделяне на едно и също легло Алекс осъзна, че повече от всичко останало той мечтае за дом и съпруга.

Винаги когато тя изразяваше колебанията си по въпроса, Роби незабавно го възприемаше като критика към способността му да си проправя път в живота, да създаде дом. Тя го обичаше, нали? Срещата им след две години раздяла бе почти комично страстна. И как иначе? Спорът, който току-що бяха прекъснали, се отнасяше за децата и по-точно за бебето на техен приятел, а оттук и за достойнствата на възпроизводството. Както обикновено, той смяташе, че Алекс не желае сериозно да се обвързва, само защото го смята за нестабилен.

Но причините бяха други, разбира се.

Тя почти не си спомняше нощта на убийствата. Преживяното я беше опустошило психически, знаеше го, сякаш някакво реле в мозъка й бе изгоряло. Внезапно си представяше как Грант се обръща към нея и я изпълваше ужас, като че ли отново е на пода в онази кухня — същият ужас, неуталожен от изтеклите месеци. Роби й казваше, че е станала прекалено нервна. Беше започнала да страда от мигрена.

Постоянно си спомняше отделни моменти. Стоеше навън на дъжда и трепереше — от студа, от шока или и от двете. После я обзе непреодолимо желание да избяга, да се махне и да не поглежда назад. Никога през живота си не бе изпитвала толкова силно отвращение. Прималяваше й дори само от мисълта да се върне в къщата. Вече седеше в колата си с ръка на ключа, когато осъзна какви ще са последствията от бягството й. Така щеше да даде повече време на другите да се измъкнат, да изтрият файловете и да унищожат доказателствата. Повече шансове да останат свободни. И после някой ден щеше да дойде нейният ред — поредният злощастен инцидент, един от онези, които се случват ежедневно. Алекс извади клетъчния телефон от жабката и набра номера на полицията.

Разпитите продължиха цяла вечност, така поне й се стори. Пристигаха автомобил след автомобил с въртящи се червени светлини. Пращенето на полицейски радиостанции постепенно заглуши плисъка на дъжда. Из къщата запроблясваха фотографски светкавици. Върволица от непознати й задаваха въпроси, много от които се повтаряха, като че ли се опитваха да я подведат. Воят на сирените прекъсваше отговорите й. Някой й донесе одеяло. После чаша кафе от термос. Когато две полицайки я откараха в шерифското управление, цялата къща бе оградена с лента за местопрестъпление.

Детективите не горяха от желание да я обвинят в убийство. Бяха открили прекалено много оръжия и трупове. Към пет часа престанаха да я разпитват и изслушаха пълните й показания. Алекс им обясни всичко, което беше научила за „Провидънс Лайф“ и нейните незаконни операции. В осем бяха издадени заповеди за арест на неколцина членове на директорския борд на компанията. В четири часа на следващия следобед най-после я откараха у тях. При пристигането си завари друг полицай да разпитва госпожа Конъли за посетителите в къщата й, както и екип, свалящ отпечатъци от бойлера. На другата сутрин в канал в източните покрайнини на Ню Лъндън откриха трупа на Лиз Фостър.