Патрик Линч - Застрахователи

Залавянето на основните заподозрени отне доста време. Директорите на „Медан“ Харолд Тейт и Гай Пиласки бяха арестувани по домовете им, шефът на „Искове“ Дан Мичъл също. Дейвид Мълинс отишъл на работа в „Оушън Стейт“, както обикновено, разговарял с някого по телефона и внезапно решил, че има неотложен ангажимент някъде. Детективите го пресрещнаха на излизане. В куфарчето му намериха европейски корпоративни акции на стойност два милиона долара. Нютън Брейди бе арестуван на летището, след като лошото време бе забавило полета му за Монреал. Откриха тойотата на Том Хейман изоставена на международното летище „Брадли“ край Хартфорд, Кънектикът, макар че името му не фигурираше в списъците на пътниците. По-късно се установи, че е заминал за Канада. Оттогава за него не се чуваше нищо. Уолтър Нойман успя да стигне до Европа с фалшив паспорт, но в крайна сметка го заловиха в Женева и го заплашваше екстрадиране в Съединените щати. Същата процедура предприеха срещу бившия председател на директорския борд на „Провидънс Лайф“ Ричард Гьобърт, който се беше заселил във Венецуела. До този момент резултатите бяха отрицателни. Що се отнасяше до двамата мъже, заподозрени в убийството на Лиз Фостър, те изобщо не бяха идентифицирани.

Повдигането на обвинения — в измама, ако не в убийство — се оказа по-лесно. Харолд Тейт и Дейвид Мълинс се съгласиха да съдействат на щатската прокуратура и техните показания за двете страни на операцията — генетичните изследвания и фалшифицирането на искове — наред с информацията на Алекс бяха достатъчни, за да допълнят картината. Изясни се, че през седемте години от началото на измамата „Провидънс Лайф“ е спечелила повече от сто двайсет и пет милиона долара от изплащане на фалшиви застраховки — като в същото време печалбите й постоянно нараствали. На кого точно принадлежат тези скрити средства представляваше сложен въпрос. „Провидънс Лайф“ нямаше акционери и въпреки че строго погледнато парите бяха на застрахованите, предявяването на претенции към такова неетично придобито богатство щеше да е трудно. Междувременно в края на септември се очакваше да започнат съдебните процеси на обвиняемите.

Алекс знаеше, че ще я призоват да свидетелства, навярно дори няколко пъти. С ужас очакваше завръщането, разбуждането на спомените. Но също като с резултатите от изследванията на „Медан“, не можеше вечно да се крие от това. Беше дошло време да приеме фактите.

Преди две седмици бе отишла на лекар в Рочестър и поиска да й направят генетично изследване. Не че хранеше надежда резултатите да са различни от онези на „Провидънс Лайф“. Просто трябваше да поговори със специалист за практическото им значение, колкото и неприятно да се окажеше то. Беше време да каже и на Роби. До този момент не можеше да събере смелост, но щом официално получеше информацията за бъдещето си, вече нямаше оправдания да я крие. Трябваше да му признае истината: че по всяка вероятност няма да доживее до четирийсетия си рожден ден и че дори да остане жива, в резултат на превантивното лечение може да стане стерилна. И тогава щеше да се наложи да го напусне. Защото колкото и да възразяваше той — а Алекс знаеше, че Роби ще възразява — тя нямаше право да го остави без деца. Нито него, нито никой друг. Колкото и години да й оставаха, трябваше да ги изживее сама.

Тази сутрин от болницата бяха оставили съобщение на телефонния й секретар. Молеха я да им позвъни. Имаше възможност да го направи, докато Роби се мъчеше да впечатли Лийт. Алекс въздъхна. Най-после започваше да приема, че няма начин да избяга. И без това трябваше да се върне в Провидънс за няколко дни за процеса. И тогава щеше да каже на Роби, че всичко е свършило. После отново щеше да изчезне, може би у дома при майка си. Тя избърса очите си с ръка. Краткият й миг на сладки заблуди се приближаваше към края си.

Алекс пресече двора към къщата. Колито, което дремеше на верандата, се изправи и предпазливо излая. Тъкмо се канеше да почука на вратата, когато иззад ъгъла на сградата се появи жена с топ лека мрежа в ръце.

— Госпожа Харис?

— Аз съм — бодро отвърна жената. — Вие трябва да сте от метеоролозите, нали?

Тя остави мрежата до вратата и подаде ръка на Алекс. Бе на около трийсет и пет години, с дълга, завързана на опашка кестенява коса и бледи лунички.

— Алекс Тайнън.

— Беки. Искате ли кафе или кола?

— Не, благодаря, много мило от ваша страна. Дали бих могла да използвам телефона ви? Няма да разговарям дълго.