Патрик Линч - Застрахователи

— Разбира се. Заповядайте.

Тя я отведе в тесен коридор. Покрай едната стена бяха наредени обувки. Голям кашон с ябълки отчасти задръстваше стълбището.

— Тук не сме точно като в лъскавите списания — подсмихна се госпожа Харис и вдигна от пода един гумен динозавър. — Някой ден може и да станем. Телефонът е ей там.

Алекс набра номера на болницата в Рочестър и я свързаха с доктор Съсмън. Гласът му веднага й подсказа, че не знае как да се държи в такива случаи. Беше нов и навярно смяташе, че новината ще й дойде като гръм от ясно небе.

— Хм, получихме резултатите от вашето изследване — накрая каза той, след като подробно я разпита как се чувства и как вървят нещата в службата. — И реших, че сигурно бързате да научите… Но нещо ме озадачава.

Алекс въздъхна. Защо не изплюеше камъчето?

— Какво ви е накарало да си направите това изследване? Някой от семейството ви имал ли е някакви… някакви специални болести?

— Имате предвид рак?

— Ами…

— На мен поне не ми е известно.

— Тогава защо…

— Това е дълга история, докторе. Да речем, че имам предчувствие. Не е ли най-добре да си уговорим среща, за да обсъдим проблема? Възможностите, искам да кажа.

Доктор Съсмън се поколеба.

— Ами, разбира се, ако желаете. Ако смятате, че имате други причини за притеснение.

Алекс запремигва.

— Други причини ли? Не разбирам. Онзи ген не е ли достатъчна причина?

Лекарят се прокашля.

— За какъв ген говорите?

— BRCA1. Рак на гърдата и яйчниците. Осемдесет и пет процента вероятност, нали така?

— Хм, аз… според мен не е толкова висока. Освен това, изглежда, го нямате.

Тя залитна и се облегна на стената. Струваше й се невъзможно. Беше видяла резултатите със собствените си очи на компютъра на Рандъл Уайт. Изследванията на „Медан“ бяха донесли на измамниците от „Провидънс Лайф“ над сто милиона долара. Как можеха да грешат?

— Да не би да искате да кажете, че съм здрава, докторе? Че нямам този ген?

— BRCA1 ли? Не, Категорично не. Тъкмо затова ви попитах за семейството ви. Чудех се защо сте решили, че има някакъв проблем.

Алекс затвори очи и се наслади на вълната от облекчение, изпълнило я като силен наркотик. Бе толкова убедена, че анализът на „Медан“ е верен. Компания, спечелила сто милиона долара, не можеше да се пренебрегне с лека ръка. Но бяха допуснали грешка. И тя им беше повярвала — също като Майкъл Елиот.

За миг отдръпна слушалката от ухото си. В случая с Майкъл Елиот грешката не се дължеше на „Медан“. Пробите бяха подменени още преди да стигнат до лабораторията. От Рандъл Уайт. Бе го заявил Харолд Тейт и медиите бяха успели да се доберат до информацията. Можеше ли да…

Тя отново чу последните думи на Уайт: „Исках да сме заедно“. Беше се опитвал да й обясни. По някое време, навярно след като данните са били въведени в системата, той бе подправил резултатите от изследването й. За да ги открие тя. За да открие, че нейният свят, бъдещето й внезапно се е свило в няколко кратки години. И да постъпи така, както е искал да стори Елиот, както всъщност и беше постъпила — да избяга. Да избяга заедно с него, защото бъдещето вече нямаше да има значение. И защото неговото богатство можеше да й купи какъвто живот поиска. Каква алтернатива би имала? Да прекара последните си няколко години зад бюро, да се труди, за да придобие квалификация, която няма да има шанс да използва. Нищо чудно, че не бързаше да я върне на работа в „Провидънс Лайф“. Бе имал други планове за нея: да се грижи за него в дома му във Франция, а той да осигури верността й с перспективата да й остави всичко. Може би дори се беше съгласил с уволнението й просто за да подкрепи предложението си.

Отвратителен егоизъм!

Доктор Съсмън говореше нещо. Алекс доближи слушалката до ухото си.

— Извинете ме, докторе. Аз… всичко това ме шокира. Но имате право, не очаквах резултатите от изследването да са негативни.

Той се засмя.

— Ами, що се отнася до BRCA1, можете да сте спокойна. Няма никакво съмнение. — Алекс чу шумолене на листове. — Има обаче… един момент да го открия. Да. Да, ако искате да знаете всичко, трябва да ви кажа, че установихме малка аномалия на хромозом седем. Има някои данни, съвсем косвени, че това може да доведе до…

— Почакайте — прекъсна го тя. — Моля ви, почакайте.

— Моля?

— Не казвайте нищо повече, доктор Съсмън. Разбирате ли… разбирате ли, истината е, че предпочитам да не зная.

Когато се върна в пикапа, Роби бе нервен и мрачен. Алекс остана с впечатлението, че разговорът с Бък Лийт не е минал много добре. Изгаряше от нетърпение да му съобщи добрата новина, но трябваше да почака. Това бе изключително важен въпрос, а до този момент тя го беше крила от него. Пък и Роби си имаше други проблеми.