Патрик Линч - Застрахователи

Алекс се засмя. Мрачно. Това не беше нейният смях.

— Алекс, тук вече не ти остава нищо — тихо рече той. — Тук, в Провидънс. Ела с мен.

— Къде? Във Франция ли? При твоя манастир?

— Защо не? Ще бъдем свободни, Алекс. Ти ще бъдеш свободна.

Предлагаше й да заживее богато в Южна Франция. Майкъл Елиот бе предложил същото на Лиз.

— Няколко години щастие, Алекс, в…

Рязко изтракване някъде в къщата ги стресна. Двамата се заслушаха. Уайт протегна ръка към беретата. Откъм коридора повя леден вятър. Той се изправи, стиснал пистолета в дясната си ръка. После включи лампата.

От мястото си Ферули ясно го виждаше. Стоеше с гръб към прозореца и гледаше към врата, водеща към мрачната вътрешност. Зачуди се дали Грант не го е стреснал. После видя пистолета и замръзна. Надяваше се, че Грант знае какво прави. Той сведе очи към пушката си и внезапно осъзна, че лампата го осветява. Отстъпи встрани и се скри в сенките. И видя Алекс.

— Какво беше това? — запремигва от ярката светлина Алекс.

Доналд Грант се появи на прага и стреля. Първият куршум прониза Уайт и го отхвърли върху масата като парцалена кукла. Тя изкрещя и се метна настрани. Навън Ферули се затича — право към прозореца, с вдигната пушка.

— Не нея! — извика той.

Три крачки. Два удара на сърцето. Времето забави ход. Грант зареди нов патрон, прицели се, натисна спусъка…

Ферули стреля пръв. Прозорецът избухна. В тавана се забиха трески. Той се блъсна в стената. Зареди, стреля, зареди, стреля, зареди, стреля — три куршума към квадратния прозорец. По пода валяха стъкла и мазилка. Нагоре се издигаше барутен дим. От Грант нямаше и следа.

Ферули се вмъкна вътре през счупения прозорец.

— Алекс?

Тя стоеше облегната на един от шкафовете. Бледото й лице бе окървавено.

— Алекс, ранена ли си?

Като че ли не можеше да го познае. Задъхваше се, зениците й се бяха свили от ужас. Държеше пистолета право пред себе си.

— Марк?

Грант сякаш изникна от пода. Ферули се завъртя и стреля. Късно. Детективът прати два куршума в тялото му, улучи го в гърдите от няма и метър разстояние. Марк политна назад към прозореца. Мъртъв.

От гърлото на Грант се носеше странно къркорене. Алекс зърна проблясък на счупени зъби в окървавената му уста.

Беретата подскочи в ръцете й. И тя стреля, докато не изпразни пълнителя.

Валеше. Изобщо не бе спирало. Алекс седеше на пода. Опомни се от звука на собствените си ридания. Дъждът се стичаше през разкъсаните завеси. Тя погледна пистолета в ръката си. Знаеше, че е на Уайт, но нямаше представа как се е озовал у нея. Като че ли не можеше да го пусне. Кокалчетата й бяха побелели от стискане.

— А… лекс…

Глас. Неясен, гробовен. Като глас от отвъдното. Алекс го позна и запълзя по пода.

Той лежеше на една страна. Очите му блуждаеха, мъчеше се да си поеме дъх.

— Ал… кс…

Мъчеше се да изговори името й. Тя захвърли пистолета и обхвана с длани лицето му. Челото му бе цялото в кръв.

— Ранен ли си, Рандъл?

Навсякъде имаше кръв. Ужасно много. Кръв, примесена с пясък, стъкло, мазилка, трески. Потърси рани, но не успя да открие.

— А… лекс…

Алекс го обърна по гръб и се опита да го повдигне. Нещо се скъса с тихо изпльокване. През дупката на палтото му щръкна червено ребро. Платът бе подгизнал от кръв. Уайт потръпна и конвулсивно сгърчи крака.

— Алекс — вече със съвсем ясен глас каза той.

— Тук съм.

Очите му продължиха да блуждаят. После я откриха. И се впиха в лицето й.

— Много… много съжалявам. Исках…

Зрението й се замъгли. Той се мъчеше да й каже още нещо, но дъждът не й позволяваше да го чуе. Алекс се наведе към устата му.

— Исках само… — промълви Уайт.

— Да?

— Заедно…

Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. Трябваше да спре кръвта. Алекс разтвори палтото му и й прилоша. Дупката беше голяма колкото грейпфрут. Парче кожа задържаше счупени ребра. Кръвта ритмично шуртеше.

— Исках да сме… — Той хвана ръката й и я стисна.

Алекс затаи дъх.

— Заедно. На същото…

Езикът в устата му мърдаше. Той мъчително преглътна и се закашля.

— Рандъл?

— Заедно.

На лицето му се изписа озадачено изражение и Уайт издаде напред белите си устни, сякаш за целувка.

Тя излезе под дъжда. Валеше така, като че ли настъпваше краят на света. Потоп. Дъждът изми кръвта от ръцете й, първо от дланите, после от опакото. Кръвта под ноктите й образуваше тъмни дъги.

Седнала зад волана на пикапа, Алекс гледаше Роби и Бък Лийт, човека от инвестиционната компания. Двамата вървяха нагоре по тясната пътека. Вятърът развяваше листовете под мишниците им. Роби вървеше сковано, все още напрегнат от спора, който трябваше да прекъснат, за да се представи на Лийт като истински професионалист. Фермерът, когото бяха дошли да видят, поправяше някакъв голям трактор. От двете му страни се олюляваха ечемичени ниви. На хоризонта се извисяваше стоманен силоз и белият му силует се очертаваше на мрачния фон на небето.