Патрик Линч - Застрахователи

Номерът на кандидата показваше, че това е анализът на резултатите от първото изследване в серията, на някой си Адеър, чиято застраховка най-вероятно щеше да бъде одобрена. Девет изследвани гена, девет негативни резултата. Не представляваше почти никакъв риск. Той нямаше нито хорея на Хънтингтън, нито рак на простатата, нямаше… как се казваше генът, който толкова вълнуваше Бени? MCP1B. „Убиец номер едно“, така й бе казал. Генът на инфаркта.

Уайт се закова по средата на стълбището. Нещо зад завесите на площадката се движеше. Сърцето му се разтуптя. Той продължи напред. В къщата имаше някой. Бяха хванали Алекс. Рязко дръпна завесата. Вятърът и дъждът свиреха през пролука в прозореца. Ледът трябваше да е разширил дървената рамка и да я е разцепил. Уайт се взираше в нея, хипнотизиран от тъжния звук. После отново заслиза надолу. Отиде при масичката в антрето и извади пистолета.

Алекс се отпусна на стола. До този момент не беше мислила за това. Сърдечносъдовите заболявания определено бяха най-големият източник на искове в застрахователния бранш — над една трета от всички. Колко щяха да спечелят, ако успееха да изолират част от потенциалните жертви? Колко милиона щеше да донесе това на застрахователните компании? С колко щяха да нараснат печалбите на фирма като „Провидънс Лайф“?

Сърцето й се разтуптя. Отново се пресегна към клавиатурата и избра ТЪРСЕНЕ. В средата на екрана се отвори прозорец, който поиска да конкретизира точно какво търси. Алекс написа „ИНФАРКТ“.

Курсорът запремигва и се появи съобщение:

НЯМА ДАННИ — НОВО ТЪРСЕНЕ? Д/Н?

— Идиотка!

„Инфаркт“ не беше точен термин нито за лекарите, нито за застрахователните статистици. Тя опита повторно, но този път написа „ИНФАРКТ НА МИОКАРДА“. Курсорът отново запремигва. Отвори се нова страница с анализ.

Тя повика следващата страница: пак дефектен ген, пак висок риск — този път по-висок, защото имаше нещо, наречено „синдром на дълъг интервал Q-T“ 15 15 Наследствено нарушение на сърдечния ритъм. — Б.пр. . Третата страница повтаряше първата, само че се отнасяше за жена, при която рискът, кой знае защо, бе по-нисък. Алекс продължи да чете нататък. Имената и присъдите се нижеха: хора, чиито генетични съдби бяха разкрити, анализирани и намерени за незадоволителни — без те да подозират нищо за това. И накрая на всяка страница се повтаряше една и съща проста препоръка: „ОТКАЗ“.

За миг й се стори, че ще повърне. Тя притисна челото си с длани и се опита да преодолее замайването. Представяше си ги там, в бедняшките къмпинги, в раздрънканите каравани, на опашка пред бюрата за социално слаби: хората, представляващи висок риск, хората с дефектни гени. Неподлежащи на застраховане. Неспособни да си намерят работа. Бреме върху все по-стесняващите се рамене на обществото. Това беше точно онзи кошмар, за който често приказваше Уайт: скрита евгеника.

Не можеше да повярва. Не искаше да повярва. Алекс дълбоко си пое дъх, после още веднъж си каза, че трябва да се успокои. В предположенията й имаше поне един проблемен момент. Ако „Провидънс Лайф“ изследваше гените на новите си клиенти, трябваше да им взимат проби — кръв, кожа или слюнка. А това не бе възможно. Вярно, кандидатите за големи застраховки се подлагаха на медицински преглед, но те бяха съвсем малък процент. Обикновено в пряк контакт с потенциалните клиенти влизаха само застрахователните агенти. Що се отнасяше до тях, единственият физически материал, предаван между кандидатите и компанията, бяха стандартните формуляри, които се обработваха с хиляди в „Прайм Нъмбър“.

Тя притисна устата си с длан и едва не се засмя, спомнила си Робърта и другите жени, които разпечатваха пликовете с малките си пластмасови ножове и ги трупаха на купчини на бюрата си. Пликовете. Трябваше да са пликовете. „Хейман адски си пада по рециклирането. Това е първото нещо, което трябва да научиш, щом постъпиш на работа тук.“ Том Хейман не й приличаше на голям еколог. Нищо чудно, че бе станал малко нервен, когато във фирмата му се беше появила стажантка, горяща от нетърпение да се запознае с… как му го бе обяснила? „С начините за събиране на данни в «Провидънс Лайф».“ Жалко, че толкова бързаше да си тръгне оттам. Иначе навярно щеше да си зададе въпроса защо бусовете на „Грийнфилд Рисайклинг“ минават ежедневно и къде всъщност отиват: не в някой завод за рециклиране извън щата, а в „Медан“, само на един-два километра оттам.