Патрик Линч - Застрахователи

— Трябва да видя застраховките — накрая каза тя. — Трябва да ги проверя. И да разговарям с хората, които са получили парите. Всички тези числа просто се движат в кръг.

— Цялата информация за застраховките би трябвало да е в компютъра — отвърна Лиз. — Преводите са извършени доста отдавна.

— Зная, но вече опитах. Нямам достъп. Не зная паролата. Ти знаеш ли я?

— Аз ли? Шегуваш се. Работила съм само с текстообработваща програма.

— По дяволите! Тук няма адреси. Тези хора могат да са навсякъде — въздъхна Алекс. — Спокойно мога да започна да ги търся в телефонния указател.

— Ами старите книжни архиви? — попита Лиз.

— Онези в мазето ли?

— Ако тези хора са направили застраховките си преди няколко години, досиетата им още трябва да са долу. Чакай, сега си спомням, че прехвърлят старите архиви на Айрън Маунтин. Ако са там, направо можеш да се откажеш.

Грант се заизкачва по стълбището към деветия етаж. Трябваше да провери първо там. Картата на Ферули водеше до работното му място. Само дотам и до заседателните зали на първия етаж. Глупостта на пазача му действаше заразително. Вече не разсъждаваше трезво. Денят беше дълъг и уморителен.

На последната площадка бръкна под сакото си за револвера. Обикновено не го показваше пред хората в службата. Това можеше да ги накара да се замислят, а такива мисли не бяха полезни. Но сега минаваше единайсет и в сградата имаше външен човек, а той беше шеф на „Разследване“. Когато стигна във фоайето, забеляза, че един от асансьорите работи. Цифрите на таблото се променяха: три, две, едно. Навярно оная Бетридж си тръгваше. Изглеждаше ужасно уплашена.

Грант безшумно се вмъкна вътре. Цареше мрак, разкъсван от компютърните екрани, по които се движеха колони от числа. Иначе нищо не помръдваше.

Включи осветлението. Никой.

Той влезе в недовършения кабинет на Ферули. Като че ли нищо не бе докосвано. Грант отиде до бюрото. Носеше се слаб аромат на парфюм или шампоан. Той се наведе и докосна компютъра. Беше топъл.

Вратите на асансьора се затвориха и настана мрак. Бе горещо, миришеше на нафта от котлите. Алекс се придвижи покрай стената и заопипва с ръка за ключа. В краката й се валяха празни кашони. Искаше й се Мак да е тук. Имаше чувството, че би й помогнал, ако можеше. Поне щеше да й покаже къде да търси.

Най-после откри ключа. Самотна луминесцентна лампа хвърли бледа светлина над мръсен коридор. На няколко метра от нея тъмен найлон покриваше входа към главното складово помещение. На него имаше надпис: „ОПАСНОСТ — АЗБЕСТ“.

Беше забравила за азбеста. Нямаше представа точно колко е опасно, но знаеше, че исковете, свързани с мезотелиома 13 13 Злокачествен тумор, често предизвикван от излагане на азбест. — Б.пр. , струват на застрахователните компании милиарди долари. Бе виждала в сградата да влизат хора с гащеризони и предпазни маски.

Тя отлепи парче сребрист изолирбанд, вмъкна се вътре и се озова пред високи метални стелажи. До най-високите рафтове се стигаше със стълби като в стара библиотека. Части от тавана, където имаше оголени тръби и кабели, също бяха покрити с найлони. Там, където работата продължаваше, найлоните висяха като завеси на сцена.

Притиснала носа и устата си с носна кърпичка, Алекс бавно тръгна по първата пътека. Лавиците бяха обозначени с букви от азбуката. Отляво бяха буквите от А до Г, отдясно — от Д до З. Но всички рафтове бяха празни — имаше само няколко пръснати картонени папки и парчета от кашони. Изглежда, беше закъсняла. Какво й бе казал преди няколко дни Мак? Тя си го представи застанал до асансьора с камара папки в ръце. Тананикаше си нещо, нещо, което й напомняше за Дъстин Хофман в червена спортна кола.

„Бог да ви благослови, госпожо Робинсън.“

Това беше: Робинсън. Бяха стигнали до „Робинсън“. Алекс потърси буквата на следващата пътека: от И до Л и от М до П. Тези стелажи също бяха голи. Заобиколи на третата пътека. До аварийния изход, отчасти покрити с мръсно бяло платнище, лежаха купчини черни картонени папки, готови за пренасяне.

Таблото над вратата показваше, че асансьорът е в мазето. Грант се поколеба, вдигнал показалец над бутона за повикване. Какво можеше да прави някой в мазето в единайсет вечерта? Там долу нямаше нищо, освен отоплителната система, канцеларски стоки и азбест.

И стария архив.

Алекс коленичи и отвори най-близката папка. Вътре имаше документи, разделени на по-малки групи, всяка завързана с червена панделка. Извади една и я вдигна към светлината. Застраховка, може би двайсетгодишна, на името на някой си Тейлър. Мак действаше бързо: бяха свършили с Р и С и сега бяха на Т. След ден-два щяха да приключат.