Патрик Линч - Застрахователи

Тя спря за момент, като потропваше с вледенени крака и търсеше звънеца. После почука. Отвътре не се чуваше нито звук. Алекс се отдръпна и погледна нагоре към прозорците.

Нищо не помръдваше. От изкривения улук висяха ледени шушулки. Отново почука, този път по-силно. Вратата рязко се отвори и тя видя разтревоженото лице на Уайт.

— О, Алекс! Заповядай.

Съвсем бе забравила, че е болен — толкова беше потънала в мисли за работата си. Уайт отстъпи да й направи път.

— Внимавай да не се подхлъзнеш на стъпалото. Заледено е.

Тя влезе в антрето.

— Здрасти, аз… — Алекс започна да развързва шала си и да се разкопчава. Чувстваше се неловко под погледа му. — Чух, че си… за конференцията. Как си?

— А, добре, добре. Тъкмо се канех да… — Той прокара пръсти през разрошената си коса и за миг се замисли. — Тъкмо ще ми помогнеш да запалим камината.

Уайт я въведе в просторна дневна и включи лампата. Облицованите с дървена ламперия стени бяха покрити с книжни лавици и акварелни пейзажи, по бюфетите имаше снимки и кристални гарафи. Студеният въздух миришеше на угаснал огън, в камината димяха големи, влажни наглед дънери.

— Заради вятъра и снега… Накрая се отказах — рече той. — Не зная какъв е проблемът, но като че ли изобщо не тегли.

Остро изсвирване някъде в къщата го накара да се плесне по челото.

— А, да! Правех чай. Искаш ли?

— Естествено.

Когато пет минути по-късно се върна в стаята с поднос с чаши и чайник, Алекс вееше пред камината с „Уолстрийт Джърнъл“ и дънерите вече съскаха и пращяха.

— Какво време само, а? — каза той и остави подноса на масичката.

— И ще става още по-лошо. Така казаха по телевизията.

Настани се удобно пред съживяващите се пламъци и Алекс го разпита за конференцията. Уайт отговори, че всичко минало нормално. Наля „Ърл Грей“ в порцелановите чаши и й се усмихна през надигащата се пара.

— Просто… Не зная какво ми стана. Всички тези проблеми и напрежението трябва да са взели своето. Нищо ми нямаше, стоях на трибуната и гледах към публиката от застрахователи и политици, после изведнъж… Адски неподходящ момент. И не само заради НЗИ. — Уайт я стрелна с поглед. — Петък е големият ден, нали знаеш. Ще избираме новия папа.

— Да, чух за това.

Той въздъхна.

— Е, все пак не е настъпил краят на света, нали?

Алекс се зачуди какво ли означава това. Може би искаше да каже, че отсъствието му няма да повлияе на резултата или че резултатът всъщност няма значение? Тъкмо се канеше да го попита, когато Уайт продължи:

— Алекс, исках да ти кажа… надявам се, че снощи не съм те обезпокоил.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Ни най-малко. Беше ми много приятно да те чуя. Изненадах се, но ми беше приятно.

— После се почувствах глупаво. Да ти надрънкам онези глупости за Франция. И да ти възложа оная тъпа задача, това вече беше…

— Боя се, че нямах възможност да я довърша. Разбираш ли…

Не знаеше как да продължи. Обзе я самосъжаление и тя погледна надолу към чашата си.

— Какво има, Алекс?

Тя си пое дъх и реши, че единственият начин е да му обясни всичко.

— Тази сутрин Уолтър Нойман ме уволни.

Алекс вдигна очи. Уайт я гледаше слисано. После рязко остави чашата си и поклати глава.

— Повика ме в кабинета си и ми каза, че съм направила ужасно провинение.

— Но… какво провинение?

И Алекс му разказа за Лиз и Майкъл, за парите и за посещението си при Маргарет Елиот.

— Тя ми обеща да се обади на Нойман, но не съм сигурна, че това ще промени нещо. Нойман ми каза, че излагал позицията на борда. Това… това не е вярно, нали?

Уайт сви рамене.

— Аз съм член на борда, но го чувам за пръв път.

Алекс въздъхна. Точно както си мислеше. Поради някаква неясна причина юридическият съветник бе решил да рискува. Но защо?

— Изглежда, твоята приятелка те е подвела — отбеляза той.

— Боя се, че е вярно.

Уайт кимна, после отново поклати глава. Очевидно не можеше да повярва.

— Разбира се, че ще… ще реша проблема. Не се безпокой. Сигурен съм, че ще мога… — Но избягваше очите й и вместо това гледаше огъня. — Ще мога да се справя с него.

Алекс искаше да чуе точно това, но кой знае защо, не й подейства толкова успокоително, колкото си бе мислила.

— Значи Елиот е имал… някаква връзка със секретарката си — каза Уайт. — Всичко изглежда толкова… пошло.

Той я погледна — чакаше реакцията й.

— Такива неща… хм, такива неща се случват — отвърна Алекс.

Уайт кимна и отпи от чая си.

— Бедната Маргарет. Наистина заслужаваше нещо по-добро. Тя не беше единствената, нали знаеш.