Патрик Линч - Застрахователи

Маргарет Елиот като че ли не я чу.

— Искате ли да излезем на разходка? — каза тя и спря водата.

Вървяха по Ейнджъл стрийт към Блакстоун Парк. Тротоарите бяха пусти и снегът зад белите дъсчени огради изглеждаше недокоснат. Сякаш Ийст Сайд спеше зимен сън.

— Може да не вярвате — каза госпожа Елиот и погледна Алекс изпод обточената си с кожа шапка, — но някога „Провидънс Лайф“ беше чудесно място за работа. Когато назначиха Майкъл във финансовия отдел, бяхме ужасно развълнувани.

— Фирмата има добра репутация — отвърна Алекс. — Не мога да кажа, че е вълнуващо, но определено се е наложила в бранша.

Вдовицата поклати глава.

— Не, нямах предвид това. Просто… Някога там имахме приятели. Хора, с които се срещахме. Странно е, но когато компанията се бореше за съществуването си — говоря за преди седем-осем години, когато имаха огромни загуби — беше по-добре. Всички бяха сплотени, това искам да кажа. Опитваха се да спасят нещо ценно. По онова време Майкъл наистина си обичаше работата. Според мен той вярваше, че върши нещо важно. Но когато започнаха да печелят, всичко се промени.

Алекс сбърчи вежди.

— Но аз бях останала с впечатлението, че… винаги съм смятала, че хората, искам да кажа ръководителите на „Провидънс Лайф“, са много близки. Почти като приятелска компания. Всички дойдоха на погребението на съпруга ви, нали?

— Да, дойдоха. И бяха дълбоко натъжени. Официално.

— И дори носиха…

Алекс млъкна. За кой ли път проявяваше нетактичност?

— Ковчегът му, да — каза госпожа Елиот. — Настояха и нямах сили да им откажа. Градът е малък. Хората приказват. Всичко необичайно привлича вниманието. Майкъл винаги го казваше. Но знаете ли, след погребението нито съм чувала, нито съм виждала някой от тях — освен Уолтър Нойман. И то по работа. Това прилича ли ви на приятелска компания?

Алекс поклати глава. На погребението наистина се бе заблудила. Мислеше си колко трогателно е, че Нойман и Брейди носят Майкъл Елиот към последния му път. Чувстваше се горда, че работи в „Провидънс Лайф“.

— Уверявам ви, в началото беше различно — продължи Маргарет Елиот. — Трудно ми е да го обясня, но след като компанията се замогна, хората започнаха взаимно да се… следят. Хората в „Провидънс Лайф“, имам предвид. И се появи цялата тази дребнава завист. Не можех да я понасям. Затова просто се отдръпнах. Престанах да ходя на служебните събирания и се опитах да си създам собствен живот. Но не беше лесно. Тук всички се познават. — Тя погледна Алекс и се усмихна. — Убедена ли сте, че искате да си върнете работата?

Алекс бръкна в джобовете си. Минаваха покрай игрището „Алдрих-Декстър“. Студенти с кафяви анцузи тренираха скокове на височина зад оградата. Някои носеха ръкавици с един пръст и старомодни вълнени шапки с пискюли. Усети, че им завижда. В този момент би дала всичко, за да е отново в колежа. Тогава животът й бе толкова по-прост и толкова по-обещаващ.

— Нямам друг избор — отвърна тя. — Остава ми съвсем малко да се квалифицирам. Без работа няма да успея. Освен това точно сега ми трябват пари.

— Казахте, че сте в статистическия отдел, нали?

— Да.

— Знаете ли, Майкъл презираше статистиците. Мисля, че тъкмо затова не се разбираше с Рандъл Уайт.

— Не… нямах представа…

— О, да. Не мога да кажа, че постоянно се дърлеха, но не се обичаха.

Алекс си спомни разказа на Хартман за случая в асансьора. Зачуди се какво е станало след като вратите са се затворили.

— Майкъл казваше, че статистическата работа била за хора, които намирали счетоводството за прекалено вълнуващо.

Алекс се усмихна и сви рамене.

— Всички казват така.

— Тогава защо се занимавате с това, ако въпросът ми не е нетактичен?

Алекс се замисли. Струваше й се, че е направила професионалния си избор много отдавна и че не може да си спомни какво е било преди. И все пак бяха минали само четири години.

— Не зная. Обмисляла съм и други възможности, но накрая реших, че е най-добре да се спра на нещо… сигурно, предполагам. Нещо, което съм убедена, че мога да върша. Затова през една от летните ваканции отидох на стаж в една застрахователна компания и преди да се усетя вече пишех молба за постъпване на работа. Навярно в крайна сметка изборът ми не се е оказал толкова сигурен.

— Ами другите възможности?

— Моля?

— Какви други възможности за кариера сте обмисляли?

— Ами… имаше едно момче от МТИ. Също математик.

— Приятел ли?

Маргарет Елиот я наблюдаваше. Любопитството й изглеждаше искрено. Алекс инстинктивно понечи да избегне въпроса, но после реши, че няма да е честно — нали вдовицата се държеше толкова откровено, че…