Патрик Линч - Застрахователи

Алекс се закова на място.

— Какво има? — попита вдовицата.

— Харолд Тейт ли казахте?

— Да. С Майкъл са били състуденти. Живее в Уикфорд.

— И работи в компания на име „Медан“, нали?

— Да. Значи все пак го познавате.

— Не — отвърна Алекс. — Не съвсем. Въпросът е… — Мислите й препускаха, опитваше се да свърже всичко: разпечатките, предупреждението, диагнозата на Майкъл Елиот. — „Медан“. Това е диагностичен център, нали? Би трябвало да се занимават точно с генетични изследвания.

Госпожа Елиот я погледна замислено.

— Да, мисля, че е така.

— В такъв случай не е ли най-вероятно съпругът ви да е бил изследван там?

— Може би, но… — Тя сви рамене. — Харолд съвсем ясно каза, че не го е изследвал. Майкъл отишъл при него, защото знаел нещо за болестта. Но като стана дума за това, наистина ми се струва странно.

И изведнъж Алекс разбра. Всичко си дойде на мястото. Разпечатките, които Майкъл Елиот криеше в куфарчето си, бяха резултатите от генетичното изследване в „Медан“, изследването, показало, че има хорея на Хънтингтън. Какво друго можеха да са? Но имаше някаква грешка. В крайна сметка се оказваше, че Майкъл Елиот не е бил болен и Харолд Тейт го знаеше. И тъкмо затова искаше да си върне разпечатките: те доказваха или неговата небрежност, или тази на „Медан“. Очевидно господинът с апреските се страхуваше от съдебен процес. Всеки добър адвокат можеше да спечели делото, като заяви, че лошата вест е допринесла за фаталния нещастен случай.

— Какво има? — попита Маргарет Елиот.

Алекс се вгледа в умореното й измъчено лице и реши, че Маргарет Елиот е страдала достатъчно. Нямаше да е честно да й каже нещо, докато не се убедеше във фактите.

— Нищо — отвърна тя. — Нищо.

Отначало Алекс си помисли дали да иде при Бенедикт Елис и да провери дали е научил нещо за разпечатките, но после се сети, че грешната диагноза на Тейт — ако наистина се окажеше така — няма нищо общо със служебните й проблеми. Първо трябваше да разговаря с Рандъл Уайт. Госпожа Елиот щеше да се обади на Нойман и това можеше да й помогне, но Уайт бе по-силен съюзник. Трябваше да е сигурна, че е на нейна страна. Вечерта му позвъни по клетъчния си телефон и го попита дали има нещо против да го посети. Той току-що пристигаше от летището.

— Какво… За какво искаш да разговаряме? — попита Уайт.

— Малко е сложно — отвърна Алекс. — Всъщност е много сложно. Трябва да се срещнем.

След час вече напускаше предградията. Фаровете й осветяваха сипещия се на парцали сняг. Пътните условия бяха отвратителни и все повече се влошаваха. Докато стоеше под премигващия неонов надпис на една бензиностанция северно от Нюпорт, тя сериозно се замисли дали да не се върне. И не само заради снега. Страшният студ от последните няколко седмици сякаш усилваше отчаянието й. Изпитваше непреодолимо желание да се обади на Марк. Трябваше да чуе гласа му — искаше да го сравни с онзи, който кънтеше в главата й. Гледаше променящите се цифри на колонката и все повече се уверяваше, че всичко помежду им е свършило. Край. Плати за бензина и излезе на пътя. Когато включи радиото, за да чуе прогнозата, попадна на някакъв мрачен джаз, напълно отговарящ на черните й мисли.

После пресече Саконет Бридж — стискаше волана и се опитваше да си вдъхне увереност в път, който вече не можеше да вижда.

Рандъл Уайт беше единственият висш служител в „Провидънс Лайф“ — със сигурност единственият изпълнителен директор — който живееше извън Провидънс. Понякога нощуваше в малък служебен апартамент в града, но обикновено всяка вечер пътуваше до дома си край Нюпорт. В други райони на страната петдесет километра не се смятаха за голямо разстояние, но в Роуд Айланд — и особено в Провидънс — това граничеше с истински ексцентризъм.

Нюпорт сякаш бе затворен за зимния сезон. Шофьорите се колебаеха на кръстовищата, като че ли бяха изгубили кураж и се чудеха дали да продължат. Алекс видя изоставена в снежна преспа кола. После още една. Караше бавно и час по час регулираше повредения радиатор на тойотата. Леденият солен въздух на залива Нарагансет се просмукваше през вратите и температурата постепенно спадаше, докато накрая от устата й започна да излиза пара.

Накрая видя засипана със сняг стара тенекиена пощенска кутия и спря. Свали прозореца и прочете написания с боя номер. Къщата на Уайт се намираше стотина метра по-нататък. От двете й страни имаше ниски каменни стени. Алекс присви очи и се вгледа през вихрещия се във въздуха сняг. На отбивката беше паркиран автомобил и на първия етаж светеше, но от комина не се виеше дим. Тя продължи напред и плъзна очи по очуканата тухлена фасада. Кой знае защо, винаги си бе представяла, че Уайт живее в дървена сграда, слънчева и жълта като дома на Рузвелт, който се намираше наблизо в щатския парк Форт Адамс. Но тук нямаше нищо слънчево. Продълговата ниска къща, ориентирана с гръб към източния вятър, напомняща на преобърната настрани стара гемия. Алекс слезе и закрачи към вратата. Снегът като че ли не беше почистван от няколко дни и следите от гуми, водещи към линкълна на Уайт, бяха почти заличени.