Патрик Линч - Застрахователи

— Навремето — да. Казва се Робърт Холидей. Роби. Беше страхотен по софтуера и изкуствения интелект. С още няколко души искаха да основат компания. Нали разбирате, просто така. Предлагаха ми да участвам и аз. Стори ми се прекалено рисковано.

— И какво стана?

— С компанията ли? Фалира преди няколко месеца. Честно казано, изненадана съм, че оцеля толкова дълго. А сега Роб иска да опита наново. Този път ще разработва софтуер за прогнозиране на климатични системи със среден обхват. Той е вечен оптимист.

— Това не ви ли интересува?

— Естествено, но… изисква се невероятно сложно моделиране. Искам да кажа, че става въпрос за природни явления. Има ужасно много променливи величини, трябва да се направят адски много предвиждания за причинно-следствени връзки. Винаги трябва да търсиш система в хаоса. Да се опитваш да предвиждаш непредвидимото. Разбира се, това е несравнимо по-интересно, отколкото да разработваш застраховки живот, но сигурно е адски трудно да си изкарваш прехраната така.

Госпожа Елиот се усмихна.

— Като че ли ви интересува повече, отколкото показвате.

Алекс поклати глава.

— Компанията ще свърши по същия начин като предишната. Убедена съм.

— Наистина ли? Защо?

— В последно време вероятността новосъздадено софтуерно предприятие да оцелее, е много малка. Някъде около двайсет процента.

— Какво общо имат тук вероятностите? Не разбирам. Ако наистина го желаете… — Госпожа Елиот сви рамене. — Е, какво ли зная аз? Сигурна съм, че сте планирали живота си.

— И аз си мислех така — отвърна Алекс. — До днес.

— Точно това имам предвид. — Вдовицата се усмихна и се помъчи да й обясни. — Виждате ли, човек никога не знае какво ще се случи. Ще ви кажа нещо, Александра. Мисля… вече разбирам, че съпругът ми наистина е искал да избяга оттук. От „Провидънс Лайф“, от Провидънс. Навярно го е искал от години. Но не ми е казвал нищо. Не е направил нищо, защото е смятал, че няма смисъл. Смятал е, че живее живота си по план: работа, после пенсия. И планът е трябвало да се изпълни, защото… защото не е имало вероятност да получи нещо по-добро. Разбирате ли какво искам да кажа?

Алекс кимна.

— Да, струва ми се.

— И един ден е открил, че му остават само пет години живот. Установили, че има хорея на Хънтингтън. Знаете ли какво е това?

— Да, знам… — Алекс смаяно замълча. Дори Лиз нямаше представа за това.

— Това обаче не е било включено в скапания план, нали? — В очите на госпожа Елиот внезапно проблеснаха сълзи.

— Не. Предполагам, че не. Ужасно… ужасно съжалявам.

Двете продължиха напред.

— Хората свикват да си мислят, че животът им е предсказуем, но изневиделица се появява нещо и всичките планове рухват. Разбирате ли какво искам да кажа?

Алекс кимна.

— Да. Освен че…

— Какво?

— Ами… просто в конкретния случай болестта също е предвидима. Хореята на Хънтингтън е наследствено заболяване. Ако един от родителите е страдал от нея, има петдесет процента вероятност детето да я наследи. Така че би трябвало да знаете дали си струва да се направи генетично изследване.

Госпожа Елиот се намръщи.

— Съжалявам — каза Алекс. — Просто съм си педантична. Не исках да…

— Родителите на Майкъл не са боледували от хорея. Сигурна съм.

— Ами… ако един от тях е починал млад, не е задължително да знаете дали са носели гена.

Вдовицата поклати глава.

— Бащата на Майкъл умря на осемдесет и пет, а майка му беше… хм, не повече от две-три години по-млада. И бяха здрави хора.

Алекс се обърка. Добре познаваше хореята на Хънтингтън. Това бе една от първите генерично установени болести, които се явяваха през втората половина на живота. И именно поради тази причина още в началото споровете за генетичните изследвания в застрахователната индустрия се бяха съсредоточили върху нея. Но генетичните закони бяха непоклатими: разболяваха се само хора, които носеха дефектния ген. Един от родителите на Майкъл Елиот трябваше да е страдал от хорея.

— Ако не възразявате, че ви питам, госпожо Елиот…

— Маргарет, моля.

— Маргарет. Кой е правил изследванията на съпруга ви?

— Не съм сигурна. Научих за тях от Харолд Тейт. Виждате ли — тя сведе поглед към земята, — самият Майкъл не ми е споменавал нищо.

Силуетите на дърветата в Блакстоун Парк тъмнееха на фона на белия сняг. Алекс отново почувства самотата на госпожа Елиот, усещането за изоставеност.

— Не познавам Харолд Тейт — след малко каза тя.

— Наистина ли? Мислех, че сте се запознали. Той седеше до вас на погребението. Брадатият мъж.