Патрик Линч - Застрахователи

Трябваше да говори с Рандъл Уайт. Трябваше да говори с него преди вестта за уволнението й да се е разпространила.

Трябваше да се срещне и с още един човек — с Лиз Фостър. Лиз бе… Алекс стисна зъби и поклати глава. Тя се беше погрижила за нея, опита се да й помогне, а какво получи в замяна? Лъжи. Спомни си за последната им среща, за подозрителността и измамата на Лиз. Усети, че отчаянието й се превръща в гняв. Лиз се бе обадила на госпожа Елиот. Преследваше парите на Майкъл Елиот. Това обясняваше всички малки подаръци, които си купуваше, несъмнено в очакване на големия удар. Зачуди се каква сделка е предложила на вдовицата. Колко можеше да й е поискала? Сигурно повече от обичайната награда, която се полагаше за откриване на съкровище. Но подобно на мнозина други в „Провидънс Лайф“, госпожа Елиот беше решила, че любовницата е Алекс Тайнън. И бе отишла право при адвокатите си.

Но дали Лиз щеше да й помогне? Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко вероятно й се струваше. Лиз нямаше сама да се предаде. Вече си точеше зъбите за дял от десетте милиона. Можеше ли да се сравнява с тях мизерната службица на Алекс в „Провидънс Лайф“? Можеше ли да се сравнява с тях и приятелството им? А и дори Лиз да си признаеше, кой щеше да й повярва? Всичко изглеждаше абсурдно. Ако Алекс искаше да се защити, щеше да се наложи да използва по-пряк път.

— А сега — рече Мак — ми разкажи всичко.

Тя въздъхна.

— Ами…

Но вместо думи бликнаха сълзи и Алекс се наведе напред и скри лицето си в шепи. Мак я потупа по рамото, каза нещо успокоително. След малко тя свали ръцете си и се помъчи да се усмихне.

— Животът ми е… Чувствам се така, все едно ме е блъснал камион. Скъсах с приятеля си. Това беше в неделя. А сега… това ужасно… не зная как да го нарека. Това ужасно недоразумение с Нойман. Поне ми се струва, че е недоразумение…

Алекс се отказа от опитите да проумее случилото се и просто поклати глава.

Мак бързо закима — чудеше се какво да й отговори.

— Адвокати — накрая измърмори той, сякаш това обясняваше всичко.

Вече си мислеше, че няма никой, когато вратата се отвори. Маргарет Елиот изглеждаше съвсем различно от жената, която беше видяла на погребението. Носеше сив спортен панталон и широк тъмносин пуловер. По лицето й нямаше и следа от грим и косата й бе вдигната на кок, така че ясно се виждаха сивите кичури. Щом видя Алекс, тя се вцепени и здраво стисна бравата. Гледаше я толкова втренчено, че Алекс неволно отстъпи.

— Госпожа Елиот? Извинете, че… че ви безпокоя така, но не знаех телефонния ви номер и… Казвам се Александра Тайнън. Аз съм…

— Зная коя сте.

Алекс преглътна.

— Мисля… мисля, че грешите. Разбирате ли, станало е ужасно недоразумение. Бихте ли… бихте ли ми отделили няколко минути?

Госпожа Елиот надзърна над рамото й, сякаш се страхуваше, че не е сама.

— Моите адвокати ме посъветваха да избягвам контактите с вас, госпожице Тайнън — отвърна тя. — И тъкмо така възнамерявам да постъпя. Съжалявам.

И понечи да затвори вратата.

— Моля ви! — Алекс пристъпи напред. — Та ние никога не сме разговаряли! Точно затова съм тук. Аз не съм онази, за която ме смятате. Не съм онази, за която ме смята Уолтър Нойман.

Госпожа Елиот се поколеба.

— Разговаряли сте с Уолтър Нойман?

— Да, тази сутрин. Обвини ме, че съм се опитала да ви изнудвам и… и ме уволниха. Само защото ме взимат за друга.

Маргарет Елиот я огледа, сякаш се опитваше да прецени дали я лъже.

— За коя ви взимат?

Алекс прехапа устни. Какво всъщност знаеше госпожа Елиот? Каква част от истината за покойния си съпруг бе готова да приеме?

— За… за любовницата на съпруга ви.

Госпожа Елиот се вцепени, като че ли изведнъж й бе станало студено. За миг Алекс си помисли, че ще затръшне вратата в лицето й. Но раменете й постепенно се отпуснаха.

— Може би ще е по-добре да влезете — каза тя.

Кухнята представляваше смесица от изящен колониален стил и модерни удобства. Карирани възглавнички освежаваха тъмните дървени мебели. Над печката висяха лъскави медни тигани и черпаци, по лавиците бяха наредени кани от дебело стъкло. Такива кухни показваха по списанията — съвършена обстановка за „традиционните“ семейни събирания. Алекс почти усещаше аромата на празнична пуйка и подсладено вино. Но напоследък тук като че ли не се готвеше много. Ако се съдеше по мръсните пластмасови кутии до двойната мивка, госпожа Елиот се хранеше най-вече с полуфабрикати.