Патрик Линч - Застрахователи

— Звучи прекрасно — каза тя. — Много бих искала да отида във Франция.

— Наистина ли?

— Естествено. Кой не би искал?

— Съвършено е, Алекс. Мястото, за което говоря. Късче от рая. Да стоиш на терасата призори…

Той въздъхна, после каза:

— О, господи! Кисна на трийсетия етаж, а си мечтая за онзи манастир. Малко е тъжно, нали?

— Не е тъжно. Човек не може без мечти.

— Е, надявам се, че не съм те обезпокоил, Алекс.

— Не. Ни най-малко. Много се радвам… много се радвам, че те чух.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Рандъл.

Тя затвори. Оскар я наблюдаваше от панера си.

— Как ти се струва това? — попита Алекс.

Оскар само я гледаше.

На следващата сутрин Мел Хартман клюкарстваше в кухненския бокс.

— И той бил толкова зле… — Мел замълча, за да кимне за поздрав на Алекс, — че не можел да говори. На трибуната настъпил смут и се наложило да се намеси председателят.

— Чу ли за това, Алекс? — попита Сандра Бетридж.

— За какво? — Тя извади филтъра от кафеварката.

— За Рандъл. Вчера му станало зле на конференцията на НЗИ. И трябвало да си тръгне.

Алекс разпечата нов пакет кафе, като се мъчеше да не изглежда прекалено загрижена.

— Струва ми се, че го е направил онзи Кениън от „Мас Дженеръл“ — рече Хартман.

— Какво е направил? — попита Сандра.

— Не искал Рандъл да се изказва. Не искал да стане ясно, че застрахователните компании са разделени по въпроса за изследванията. Затова по време на сутрешната почивка сипал нещо в кафето му.

Сандра сбърчи лице.

— Ясно.

— Ти как мислиш, Ал?

— Коя от чистачките ти го каза този път? — попита Алекс.

Мел отпи от кафето си и й се усмихна.

— Чул го от някой, който е бил на конференцията — поясни Сандра. — Негов приятел. Кажи й, Мел.

Без да откъсва очи от нея, Хартман се намръщи.

— Неее. Алекс не иска да слуша. Тя не се интересува от клюки.

Вперила поглед в кафеварката, Алекс враждебно се усмихна. Това щеше да е четвъртата й чаша кафе за този ден.

— Как си? — попита Сандра. — Изглеждаш уморена.

— Не съм… Просто не спах много добре.

В действителност почти не бе мигнала. След разговора с Уайт просто не бе успяла да заспи.

— Може да е бил Нойман — сниши глас Сандра.

Хартман отстъпи назад и се прекръсти.

— Не, само не Нойман!

Сандра се изкикоти и разля малко портокалов сок на пода.

— Да — настоя тя. — За да отстрани Рандъл. В петък трябва да изберат нов председател. Нойман сигурно смята, че ако Рандъл не присъства, ще има по-голям шанс.

— Тогава просто ще установят пряка връзка с него — отхвърли предположението й Мел. — Няма начин Уайт да пропусне заседанието.

— Акционерите решават кой ще е председател, не директорският борд. „Провидънс Лайф“ е акционерно дружество, не го забравяй — възрази Алекс.

— Бордът ще предложи свой кандидат и акционерите, както обикновено — не, както винаги — ще го утвърдят — изпръхтя Хартман. — Защо според теб Гьобърт е решил компанията да остане акционерно дружество? За да може да я контролира.

Алекс излезе от бокса. Защо вечерта Уайт не й бе споменал нищо? А може да й бе позвънил понеже не е бил добре. В известен смисъл това бе разбираемо: сам в хотелската стая… съвсем естествено да потърси близък човек. Но да я смята за приятел? Изпита силно желание да го види. Дали щеше да се върне скоро? Как ли щеше да реагира, ако му разкажеше за парите на Елиот и за своите подозрения? Беше й споменал, че Нойман като че ли закриля Маккормик. Дали самият той не се съмняваше в нещо?

На телефона й бе залепена бележка.

— Коя е Бриджит Лорънс? — без да се обръща конкретно към никого, попита тя.

— Секретарката на Нойман — обади се някой от съседното бюро. — Позвъни преди пет минути.

Алекс се намръщи, взе списъка с вътрешните номера и се свърза с кабинета на главния правен съветник. Енергичен женски глас й съобщи, че господин Уолтър Нойман би желал да разговаря с нея.

— Може ли да попитам за какво се отнася?

— Съжалявам, не ми каза.

— Аха… добре. — Тя погледна календара си. — Мога да дойда следобед.

— Доколкото разбрах, той имаше предвид веднага.

— Е, тогава ще е най-добре да побързам.

Докато слизаше с асансьора, Алекс се чудеше какво се е случило. Когато стъпи върху дебелия нов килим във фоайето на третия етаж, за миг се поколеба дали не е свързано с разпечатките от „Медан“, но си каза, че изпада в параноя.

Нойман седеше с гръб към нея, притиснал телефонната слушалка към ухото си.