Патрик Линч - Застрахователи

Алекс онемя.

— Вижте, струва ми се, ще се съгласите с мен, че не е в интерес на никого всичко това да излезе наяве. „Провидънс Лайф“ има репутация, репутация, с която много се гордея. При нас не работят изнудвачи. Готови сме да не разгласяваме случая, стига да напуснете до… — Той замълча и обмисли строгостта на присъдата й. — До края на работния ден.

Нойман се изправи и докосна възела на копринената си вратовръзка.

— Допускам, че Рандъл Уайт може би дори ще е склонен да ви напише препоръчително писмо — подсмихна се той. После на лицето му отново се изписа строго изражение. — Ако обаче решите да отнесете въпроса до някаква инстанция, няма да се поколебаем да разгласим вашите… простъпки. И може да се окажете в много лошо положение, госпожице Тайнън. Убеден съм, че е излишно да ви обяснявам какво означава такова позорно петно в биографията на млад статистик. Което ще е много жалко, защото научих, че тук сте се справяли отлично.

Нойман подръпна възела на вратовръзката си и се усмихна. Разговорът беше приключил и той имаше среща за обяд. Алекс можеше да се смята за уволнена.

Асансьорът спря. Алекс не знаеше на кой етаж е. Дори не знаеше къде бе искала да иде. Знаеше само, че слиза надолу, че потъва от кабинета на Нойман към ледената мрачна улица.

Това бе катастрофа. От приемането й в Дружеството на застрахователните статистици я деляха само три месеца, а сега неочаквано оставаше без работа. Нямаше как да им го обясни. След толкова години учене това беше… невъзможно. Безумно. Тя пристисна треперещи пръсти към челото си и си представи сцената, опита се да осъзнае точно какво й се е случило. Но не можеше. Виждаше само усмивката на Нойман, който говореше за позорното петно в биографията й. Никога нямаше да си намери място в друга компания, защото нямаше да е в състояние да обясни защо е напуснала. А това означаваше, че няма да получи квалификация. Нямаше да получи квалификация, нямаше да я повишат, нямаше да е застрахователна статистичка. Без квалификация, без повишение, без работа, без жилище. И „Флийт Банк“ я преследваше за 36 хиляди долара, които нямаше да може да върне.

Вратите на асансьора се отвориха и пред Алекс се разкриха мръсножълтите стени и циментовият под на мазето. Канеше се да натисне друг бутон, когато се появи Мак, помъкнал купчина картонени кутии. Тананикаше си мелодия, в която тя разпозна песен на Саймън и Гарфънкъл.

— Здрасти, Алекс. — Изглеждаше приятно изненадан, че я вижда. Поне някой все още бе на нейна страна. — На какво дължа това неочаквано удоволствие?

— Всъщност не исках… просто…

Алекс отдръпна ръка от бутоните. И без това не знаеше кой да натисне. Определено не искаше да се върне на бюрото си. Мел Хартман навярно вече беше научил за уволнението й и разпространяваше новината из целия отдел.

— Как си, Мак?

— Още съм на Р, като в „Госпожа Робинсън“ 12 12 Песен на Саймън и Гарфънкъл. — Б.пр. , Бог да те поживи. Но иначе съм чудесно. Ами ти? Струваш ми се малко бледичка.

— Добре съм, благодаря.

Мак се вгледа в лицето й и сбърчи вежди.

— Сигурна ли си?

Алекс въздъхна. Нямаше сили да го лъже. Нямаше сили да претегли плюсовете и минусите.

— Току-що ме уволниха, Мак — каза тя. — Уолтър Нойман ме уволни.

Мазето пустееше. Прехвърлянето на старите книжни архиви на „Провидънс Лайф“ в друг склад бе замразено до окончателното сваляне на азбестовото покритие на тавана и някои по-недостъпни части на централното отопление. Почти всичко беше изолирано с непрозрачен найлон, по който бяха отпечатани предупреждения за опасност. В някаква стаичка без прозорци, затрупана с ролки факс хартия и кутии нескафе, Мак й предложи чаша ирландско уиски от бутилка, която, според собствените му думи, пазел за извънредни случаи.

Алкохолът й помогна, но тя все още не можеше напълно да осъзнае действителността. Всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше време да помисли, нямаше време дори да реагира. Пред очите й отново изплува мъртвешкото лице на Нойман, който й съобщаваше, че с нея е свършено. Категорично. Решение на борда. Но въпреки стъписването си тя разбираше, че това е малко вероятно. И Рандъл — не можеше да повярва, че е участвал в присъдата й. Как се беше изразил Нойман? „Приех да изложа позицията на борда по този въпрос.“ Имаше ли вероятност въпросът наистина да е бил поставен на обсъждане? След пенсионирането на Гьобърт и всички проблеми с Ралф Маккормик те имаха да решават по-важни неща, даже да приемеше, че наистина са провели заседание. Госпожа Елиот очевидно бе клиентка на „Нойман и Клайн“. Може би правният съветник предприемаше едностранна стъпка, за да защити интересите на частния си бизнес? Дори Алекс действително да се беше обаждала на госпожа Елиот, това едва ли засягаше „Провидънс Лайф“.