Патрик Линч - Застрахователи

Марк остави празната бутилка и се изправи. Изглеждаше нервен.

— Не зная. Нали разбираш, съвсем обикновени. Сто хиляди, понякога по-малко. Така или иначе, важното е, че това са пари на фирмата. Съвсем законни. — Той отвори хладилника и си взе още една бира. — Така че спокойно можеш да забравиш идеята си за прането на пари.

Алекс взе ножа и продължи да реже пилешките гърди. Кръвта лепнеше по пръстите й.

— Чакай малко. — Тя погледна ръцете си. — Нали по-малките застраховки се уреждат от „Искове“ и само големите минават през финансовия отдел. Онези от половин милион нагоре.

За миг Марк изглеждаше объркан.

— Какво? Кой казва, че са минали през финансовия отдел? Аз само проверих в компютъра. Не съм споменавал кой отдел е уредил изплащането им.

— Но, Марк, какво ще правят номерата у Елиот, щом не се е занимавал с изплащането на застраховките?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Но това е абсурдно. Освен ако в тези застраховки не е имало нещо особено. Не разбираш ли?

— Не. — Той затръшна вратата на хладилника. — Ти се нахвърляш като… ти просто не знаеш нищо. Може да е…

— Виж. — Алекс погледна ножа в ръката си и го остави. — Виж, просто искам да кажа, че…

— Какво?

— Няма значение.

— Не, продължавай. Какво искаш да кажеш?

— Имената. Имената на застрахованите. Трябва да ги откриеш. Или поне номерата на застраховките. Тогава ще можем да проверим самите застраховки и да видим дали всичко е законно.

— Стига вече! — Марк тръгна да излиза, но спря на прага и се обърна. — Мамка му, какво говориш, Алекс?

После, изненадан от избухването си, запремигва.

— Изобщо имаш ли представа на какво напрежение съм подложен в момента?

— Но ти само трябва да…

— Аз съм шеф на финансовия отдел, за бога! Изобщо имаш ли представа какво означава това? Трябва да ръководя целия скапан отдел. И това не е всичко. Половината от членовете на борда сигурно смятат, че не съм подходящ за този пост. Сериозно ли мислиш, че нямам друга работа, освен по цял ден да се ровя в централен архив? Мамка му, не ти ли стига онова, което вече направих?

Алекс го зяпаше, уплашена от яростта му.

— Недей да ругаеш, Марк — тихо каза тя.

— И всичко това, защото… защото си се вманиачила на тема Майкъл Елиот. Забрави за Майкъл Елиот. Майкъл Елиот е мъртъв. Разбираш ли? Пробил електрически кабел. Вече може ли да продължим да си живеем живота, моля?

— Марк, аз само… — За своя собствена изненада Алекс усети, че още малко и ще се разплаче. — Само попитах…

— Само значи, а? Какво само? Знаеш ли, че Нютън Брейди ме завари да се ровя в архива и не беше много доволен, че губя времето на фирмата?

— За какво време на фирмата говориш? За бога, било е събота вечер. Почивен ден.

— За него също. — Марк размаха показалец във въздуха. — За него също. И не можеше да си тръгне, докато не свършим и двамата. Освен това, както ти е… или поне би трябвало да ти е известно, не всеки има достъп до информацията за застрахованите и техните наследници.

— Зная правилника. Просто не знаех, че някой може да е толкова тъп, за да му обръща внимание. Не съм чувала по-глупаво нещо.

— Ако обръщаше съвсем малко повече внимание на глупави неща като работата и отговорностите си, сигурно нямаше да живееш в оная лайняна дупка и да се криеш от хазяйката всеки път, щом дойде да си иска наема.

За миг Алекс онемя. Все едно я бяха ударили в корема. Тя стисна зъби, решена да сдържи сълзите си. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Променил си се, знаеш ли? — Алекс го гледаше право в очите и въпреки разтуптяното си сърце се опитваше да диша равномерно. — Откакто Нют те насърчи. Преди беше нормален. Беше забавен. Но сега… сега не зная какъв си.

Марк затвори уста и мъчително преглътна.

— Да, ти още от самото начало беше против, нали? Защо не си го признаеш? Вбеси те дори това, че си купих нова кола. Не си в състояние да ме подкрепиш. Не можеш да ми помогнеш да се възползвам от единствения — единствения — голям шанс в живота ми. Само се заяждаш. Защо, Алекс? Завиждаш ли ми? Да не си се надявала, че ще станеш старши вицепрезидент преди мен с помощта на… Рандъл Уайт?

Алекс го зяпна с отворена уста. Не можеше да повярва на ушите си. Искаше й се да го удари, но изражението му й показваше, че няма да се поколебае да й отвърне. Тя грабна палтото си.

— Кучи син. — Думите й прозвучаха като шепот. — Скапан, егоистичен…

Профуча покрай него и изтича в коридора. Не разбираше откъде е дошла цялата тази ярост. Но той наистина се бе променил. Нещо го беше променило. Просто го забелязваше прекалено късно. Да, след смъртта на Майкъл Елиот нещата постепенно бяха започнали да се влошават. Не можеше да спре този процес, нито да го проумее.