Патрик Линч - Застрахователи

— Маргарет, ужасно съжалявам, че си преживяла всичко това — каза накрая Нойман. — Уверявам те, че ще открия коя е тази жена и ще се погрижа повече да не те… безпокои. Постъпваш съвсем правилно, като се обръщаш към мен. И много умно от твоя страна да запишеш телефонния й номер.

— Ами…

Той мрачно поклати глава.

— Боя се, че вероятността парите да съществуват, е нищожна. Честно казано, нулева. И преди съм имал опит с такива неща.

— Опит с…

— Измама. Може да се нарече само така. Хората, наскоро загубили свой близък, винаги са ставали жертви на такива престъпления. Те са объркани, уязвими. Жалко, но е истина. Онази жена ти е обещала много пари, ако преди това й дадеш малко. Винаги се свежда до това. Колко ти каза, че имал в швейцарска банка Майкъл? Един милион долара? Два?

— Десет.

Нойман вдигна очи към тавана.

— Смешно. Подозирам, че си имаме работа с аматьорка.

— Но тя твърдеше, че Майкъл бил…

— Излъгала те е, уверявам те. Казала ти е, че сте… Как се изрази? Че сте си поделяли Майкъл. Лъжа, няма никакво съмнение. Лъжа, за да те накара да повярваш, че е имала достъп до личните дела на съпруга ти. Аз работих с него цели дванайсет години. Ако имаше друга жена, убеден съм, че щях да науча за това.

Искаше й се да му вярва, но нима можеше да е толкова просто?

— Ами самолетният билет?

Нойман уморено се усмихна.

— Трудно ли е да купиш самолетен билет? Трябва само да вдигнеш слушалката. Маргарет, преживяла си нещо ужасно. Бракът ви беше чудесен и стабилен. Майкъл винаги го е казвал. — Той повдигна меката си бяла ръка. — Може би работеше прекалено, може би закъсняваше по-често, отколкото ти се е искало — по-често, отколкото е трябвало. Бог знае, че за това сме виновни всички тук. Но това не означава, че не те е обичал. Нито за миг не бива да си мислиш такова нещо.

Госпожа Елиот се чувстваше странно. Стори й се, че й прилошава. Вече не знаеше какво да мисли.

— Но, Уолтър, аз я видях. На погребението. Видях я да стои до Рандъл Уайт. Познах я по начина, по който ме гледаше.

Нойман бавно поклати глава.

— Имаш предвид младата жена с късата руса коса, нали? Това беше Александра Тайнън, една от… младшите служителки на Рандъл.

— Александра…

— Не зная защо я доведе Рандъл. Тогава ми се стори малко странно, даже… Струва ми се, че тя дори не познаваше съпруга ти. Между нас казано, мисля, че на Рандъл просто му е било… приятно да е с нея.

След работа потеглиха към Ийст Сайд, всеки със своя автомобил. Когато стигнаха на Филипс стрийт, Мейви Конъли я чакаше, скръстила ръце върху стария си пеньоар. Сивата й коса беше вдигната назад със стоманени фиби. Едва когато стигна до вратата, Алекс си спомни, че е закъсняла с наема. Ремонтът на колата я бе принудил да отложи плащането, после съвсем бе забравила за него. Случваше й се за пръв път. Тя се усмихна, като се молеше възрастната жена да не я изложи пред Марк.

— Как сте, госпожо Конъли? — с престорена веселост я поздрави Алекс.

— О, много добре, много добре.

Мейви впи зачервените си очи в Марк и Алекс неловко ги запозна.

— Видях те да пристигаш — когато приключиха с любезностите, каза Мейви. — Исках да поговоря за нещо с теб, ако не възразяваш.

Алекс пъхна ръце в джобовете си.

— Може ли само… може ли само да свърша нещо, госпожо Конъли? Само за минутка. После съм на ваше разположение.

Мейви се усмихна — видя се потъмнялата й зъбна протеза. Самата тя изглеждаше малко засрамена.

— Ами всъщност… виждаш ли, Кенет пристигна от Питсбърг и…

Зетят. Алекс усети, че се изчервява.

— След като и без това си тук… — Думите й прозвучаха така, сякаш Алекс я е избягвала.

Марк презрително оглеждаше влажните петна по стената.

— Ти се качвай — подаде му ключовете Алекс.

Когато след двайсет минути най-после влезе в апартамента си, Марк стоеше все още по палто, по средата на дневната. Оскар нервно обикаляше до стената, както правеше, когато го отблъскваха.

— Пак си пропуснала да платиш наема, а? — шеговито попита Марк.

Без да откъсва поглед от котарака, Алекс си съблече палтото.

— Не, просто пристигнал зет й. Щял да ремонтира къщата и Мейви ще вдигне наема. Интересуваше се дали ще остана.

— Колко иска?

— Шестстотин месечно.

— Само толкова? Господи, мислех си, че тук е по-скъпо.

Алекс не му каза, че до този момент е плащала по четиристотин и че често дори това й е било много. Не му спомена и какво е отговорила на Кенет — че й трябва време, за да обмисли дали да продължи договора. Забеляза, че компютърните разпечатки не са на масата.