Патрик Линч - Застрахователи

— И?

— Но според закона за запазване на тайната на клиента адвокатите не могат да разкриват информация за парите на клиентите си.

— Алекс, не разбирам…

— Клиентите често си откриват сметки на името на адвоката си, за да скрият определени разходи, да речем по текущ съдебен процес. Адвокатът открива законна банкова сметка и влага пари, като заявява, че са на клиента му. Банкерът няма право да го разпитва за нищо. Тъкмо това привлича перачите на пари към адвокатите. Хората им плащат, за да откриват сметки, през които да могат да прекарват парите си. Щом попаднат в системата, те могат да се прехвърлят по електронен път из целия свят.

— И какво общо има с това Елиот? Нойман няма нужда от него, нали? Трябва му само послушен банков управител. Ако приемем, че пере пари, разбира се.

— Ами… — Алекс нямаше какво да му възрази. — Може да е по-удобно да ги изпира чрез фирмата. Поради… поради някаква причина.

Той отново се зави презглава.

— Но ако провериш тези сметки — продължи Алекс, — можеш да откриеш евентуална следа, да разбереш дали става нещо нечисто. Дали в тях отиват пари, които не би трябвало да са там. Ти вече имаш достъп до файловете. Марк?

Тя го разтърси за рамото.

— Какво?

— Казах, че трябва да провериш тези сметки.

— Да, да, естествено. Ще ги проверя. Заспивай.

— Марк?

Той раздразнено въздъхна.

— Не съм ти казала още нещо.

— Какво?

— Онзи човек, когото срещнахме преди няколко дни, спомняш ли си? Вчера ме проследи от службата. Каза, че трябвало да унищожа всички документи на Елиот. И че не съм знаела в каква опасност се намирам.

Марк отметна завивката и скочи от леглото. За миг застана неподвижен, забил поглед в краката си.

— Какъв човек? — тихо попита той.

— Онзи с брадата. Виждала съм го и преди. Беше на…

— Къде? — Марк вдигна очи към нея. Изглеждаше уплашен.

— Беше на погребението на Майкъл Елиот.

Той внезапно започна да я засипва с въпроси. Алекс му разказа за зловещото телефонно обаждане, за това как видяла непознатия да души около сградата на „Провидънс Лайф“ и как накрая блъснал колата й.

— Ами разпечатките? — попита той. — Да не би да е говорел за онзи лист с номерата на сметките?

— Едва ли. Мисля, че имаше предвид онази купчина разпечатки на Елиот. В дипломатическото куфарче бяха банковите съобщения от Швейцария, списъкът със сметки в „Оушън Стейт“ и накрая разпечатките. Човекът, който ме проследи, определено каза „разпечатки“.

— Не разбирам. Защо… Какво ги прави по-важни от… от парите?

— Нямам представа. Това са просто колони от числа — отвърна Алекс.

— Как изглеждат? Като банкови сметки или като парични суми?

— Не, не. Има цифри и букви. Например ABCD1, нещо такова.

— ABC…

— Не ABC, а нещо от този род… не зная, струва ми се, че имаше LQTS или LQTS1.

— Какво би трябвало да означава това, по дяволите?

— Не зная. Но си помислих, че буквите са обозначение на конкретна банка.

Той я изгледа скептично.

Алекс поклати глава.

— Просто нямам представа. Казах ти, не зная какво представляват.

— И онзи човек е искал да му ги дадеш?

— Да. До как мога да му ги дам, щом дори не зная кой е?

Марк кимна.

— И къде са?

— Вкъщи.

Той си обу боксерите и започна да си търси панталона.

— Какво правиш? — попита Алекс.

— Трябва да идем у вас. И да видим какви са тези документи.

— Марк, четири сутринта е.

— И какво от това?

Алекс придърпа завивката.

— Марк?

— Какво?

— Плашиш ме.

Марк вече закопчаваше панталона си, но като видя изражението й, се усмихна. Събу се и си легна до нея.

— Съжалявам, скъпа. Всичко е толкова объркано…

Тя внимателно се вгледа в лицето му и се опита да прочете мислите му. Бе очаквала, че ще го заинтригува, но поведението му й се струваше повече от странно.

— Може би трябва да съобщим в полицията — въздъхна Алекс.

Той поклати глава.

— Не. Какво ще им кажем?

Алекс също бе мислила за това. Можеше да иде при Уайт, но той бе отсъствал по болест няколко дни, а сега заминаваше за Вашингтон на конференцията на НЗИ. Не знаеше какво да каже в полицията. „В компанията става нещо странно“, това ли? Марк я целуна по челото.

— Нека да поспим, а утре ще идем у вас.

И угаси лампата. Алекс лежеше в мрака и гледаше към тавана. Имаше чувството, че той бавно се спуска надолу към нея.

— Точно както казахте, няма никакви поправки. Завещанието е останало непроменено от деня, в който го е подписал съпругът ви.