Патрик Линч - Застрахователи

Алекс притисна длан към лицето си, сякаш я беше зашлевил. Нямаше представа откъде се е взел гневът му. Марк също изглеждаше стреснат.

— Съжалявам — каза той. — Миличка, съжалявам. Просто… знаеш, че на работа всичко е с главата надолу и…

— Естествено.

Марк я прегърна. Тя се отскубна от ръцете му и се втурна по стълбището към спалнята.

Горе спря и се опита да се овладее. Очакваше да я последва. Марк знаеше всичко за проблемите с майка й, бяха му известни причините за скромния й живот. Не можеше да повярва, че е толкова безчувствен.

Минутите се точеха. Тя се колебаеше дали да не си тръгне. В стаята бе хладно, но пък навън се пукаха дърво и камък. Мисълта да се върне в колата я накара да потрепери. Алекс разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода, после се изправи пред огледалото по бельо. Специално за романтичната вечер носеше черна дантела, коледен подарък от Марк. Сутиенът се закопчаваше под мишниците й. Тя го свали и въздъхна от облекчение. Извади от скрина чиста тениска, облече я и се пъхна в леглото.

Известно време го чуваше в кухнята — изхвърляше боклука, зареждаше съдомиялната машина. Алекс се пресегна под леглото за будилника. Ако искаше да се отбие вкъщи, за да се преоблече, трябваше да стане рано.

Малкия дигитален часовник го нямаше на обичайното място. Тя заопипва с ръка. Пръстите й докоснаха нещо твърдо и гладко. Алекс се наведе и надникна. Купчина списания, може би десетина.

— Алекс? — извика от дневната Марк.

Гласът му звучеше умолително. Навярно искаше да се сдобрят. Тя остана неподвижна и се заслуша, отпуснала ръка върху студената гланцирана хартия на списанията. Марк ядосано измърмори нещо и се върна в кухнята. Алекс взе най-горното списание.

Не беше каквото очакваше. Не съвсем. Жените носеха бански костюми и неофициални рокли и не лежаха върху водни легла или шезлонги. Затова пък предизвикателно цупеха устни и се излягаха върху покриви на автомобили. Бързи автомобили. Лъскави автомобили. Мазерати, ламборгини, ферари. Дори само имената предполагаха бясна скорост и рев на мощни двигатели. Странно. Ако Марк се опитваше да си изгради нова, сериозна професионална самоличност, защо държеше списанията под леглото си като порнография? Тя прелисти страниците. Вниманието й привлече цената на една от колите. После на друга. Алекс стигна до края, където имаше няколко листа с обяви. Някой си от Манхатън продаваше своя астън мартин „Воланте“. Искаше му двеста хиляди долара. Друг от Кънектикът продаваше ферари „Теста Роса“. За седемстотин хиляди. Втората реклама бе оградена с черен маркер.

Събуди се в три сутринта. Чувстваше се съвсем бодра, сякаш беше обед.

— Пране на пари — каза тя.

— Какво…

Марк се претърколи и сънено примижа.

— Пране на пари. Това е. Това замислят.

Алекс се облегна на таблата и го погледна.

— Марк, струва ми се, че зная какво става. Какво мислиш? Както самият ти казваш, въпросът е защо никой не е забелязал липсващите пари. Защото не е имало липсващи пари. Марк?

Той зарови глава във възглавниците и изпъшка.

— Какво?

— Няма липсващи пари. Елиот е прекарвал мръсни пари през компанията и е взимал дял от тях. Той ежедневно се занимаваше с всевъзможни трансакции.

— За бога, Алекс, заспивай.

— Не. Може да е важно.

Марк се зави презглава.

— Имаше и банкови документи. В куфарчето на Елиот.

— Банкови съобщения ли имаш предвид?

— Не. Други документи. Списък с номера на сметки.

Сега вече той внимателно я слушаше.

— Проверих ги — продължи Алекс. — Кодът е от клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“. Намира се съвсем близо до жилището на Елиот. В Ийст Сайд.

Марк се претърколи и я погледна.

— Господи, Алекс! Да не си ходила там?

Тя кимна.

— Защо не? Защо да не ида?

— Струва ми се, че въпросът по-скоро е защо да идеш?

— И знаеш ли кой е управител на клона? — попита Алекс. — Дейвид Мълинс. Онова смешно човече с очила. Беше на събирането у Гьобърт. И още нещо. Когато отидох там, видях Уолтър Нойман. Разговаряше с Мълинс.

Марк рязко се повдигна на лакти.

— Нойман видя ли те?

— Не зная. Възможно е. — Тя потрепери и се зави. После й хрумна нещо. — Боже мой, това е!

— Какво?

— Разбира се.

— Какво?

— Нойман.

— Какво Нойман?

— Ами нали знаеш как се перат пари? Основният проблем е да ги вкараш от улицата в банковата система. Щом видят куфарчета, натъпкани с долари, банкерите започват да нервничат, защото би трябвало да декларират всичко, което им се стори съмнително.