Патрик Линч - Застрахователи

Хауард Суитинг, най-младият от тримата собственици на „Нойман и Клайн“, подаде документа на госпожа Елиот. Тя го погледна за миг, после бавно и неохотно го взе. Листовете бяха превързани с черна панделка и всеки носеше печата на „Нойман и Клайн“, наред с инициалите на Майкъл Елиот. Когато стигна до последната страница, Маргарет прокара пръсти по уверения му, широк подпис, сякаш по този начин можеше да докосне ръката му.

Докато слушаше завещанието на съпруга си в сградата на „Провидънс Лайф“, мястото, където Майкъл беше работил толкова години, тя започна да се чувства по-близо до него. Сякаш мъжът й бе точно пред вратата и можеше да се появи всеки момент. Всеки път, щом някой минеше отвън, трябваше да потиска желанието си да провери кой е. Съвсем ясно си спомняше онзи ден преди седем години, в който двамата бяха седели в същата тази стая. Тогава подписаха новите си завещания — точно след назначаването му за шеф на финансовия отдел. Но това беше старият Майкъл, вечният оптимист и добряк. Онзи, когото обичаше. И някъде след този момент нещата започнаха да се променят. Ден след ден, месец след месец, той постепенно се затваряше в себе си, ставаше нетърпелив. Престана да се шегува, отнасяше се все по-критично към всичко, от готвенето й до състоянието на пътищата. Като че ли му се струваше, че постоянно му пречат. Но винаги, когато го питаше за това, Майкъл отговаряше, че просто си въобразява.

Маргарет отвори чантата си и извади носната си кърпичка. Ако й бе признал истината, може би всичко щеше да е различно.

— Извинете ме — каза тя и избърса очите си.

Суитинг стисна устни.

— Няма нищо.

По бузата й се стече нова сълза и остави бледа следа от грим. Той се опита да не гледа лицето й. Беше трийсетинагодишен, пълен и червенокос, с онази синкавобяла кожа, която издава и най-малкото изчервяване. Жените го смущаваха и очевидно нямаше никакъв опит със скърбящи вдовици.

— Мога ли… желаете ли чаша вода или нещо друго? — Суитинг се изправи.

— Не, не, благодаря. Вече съм добре, наистина.

— Сигурна ли сте? — попита той с надеждата, че тя ще промени решението си и ще му даде възможност да избяга за една-две минути.

— Съвсем сигурна, благодаря ви.

Той неохотно седна на стола си. Лицето му вече бе червено като домат.

— Ами… както казах, предполагам, че завещанието официално ще бъде утвърдено след около месец и половина. Имате ли някакви въпроси?

Госпожа Елиот силно подсмръкна и прибра кърпичката си.

— Да — каза тя. — В завещанието не пише нищо за… офшорни сметки.

Суитинг се намръщи.

— Офшорни сметки ли?

— Да. Мисля, че съпругът ми имаше значителни суми в Европа. По-точно в Швейцария. В завещанието не се споменава нищо за тях.

Той се прокашля и запрелиства папката на Елиот. Елиот на всеки няколко години ги беше информирал за позициите си във фирмата, макар че преди да определят състоянието му, скромното му портфолио трябваше да бъде оценено от неговите брокери. Но никъде не се споменаваше за офшорни сметки.

— Вижте, и да е имал, тук няма… В документите, с които разполагаме, няма нищо за офшорни сметки.

— Съвсем сигурен ли сте?

Суитинг прелисти още няколко страници. В действителност нямаше опит със завещания и недвижими имоти. „Нойман и Клайн“ се занимаваха главно с промишлена и интелектуална собственост. Най-важните им клиенти бяха компаниите за електроника, които през последното десетилетие се бяха нароили в Кранстън и Уоруик. Фактът, че изобщо работеха с физически лица, бе аномалия, останала от дните, в които старият Уолтър Нойман и вече покойният му партньор Даниъл Клайн бяха приемали всеки клиент с отворени обятия. Суитинг се надяваше, че не са допуснали някаква грешка.

— Хм, разбира се, вашият съпруг не е бил длъжен да ни информира за всичките си инвестиции — каза той. — Напълно възможно е да има и други сметки. За какви суми става въпрос?

Госпожа Елиот остави завещанието на масата и сключи ръце в скута си.

— Няколко милиона долара.

Младият адвокат любезно се усмихна. Тя се шегуваше, естествено. После осъзна, че говори сериозно.

— Няколко?

— Около десет.

Суитинг отново се изчерви, изсумтя и закима. Надяваше се, че не се държи непочтително.

— Ами вижте, това определено… Това е голям пропуск. Да видим сега, имаме съкровищни бонове, акции и застраховки. Всичко възлиза на… хм… половин милион долара. Възможно ли е да имате предвид…

— Всичко това ми е известно. Майкъл имаше тези инвестиции от години. Говоря за парите в чужбина.