Патрик Линч - Застрахователи

Суитинг пъхна показалец в яката си и разтри ожулената си кожа. Как трябваше да се държи с финансово заблудени вдовици? Колко време трябваше да ги успокоява? Искаше му се Нойман да се бе заел със случая, вместо да му го прехвърля.

— Съпругът ви споменавал ли ви е за тези сметки, госпожо Елиот? — накрая попита той.

— Не точно.

— Хммм. Но имате документи, така ли? Някакви… доказателства?

Госпожа Елиот дълго обмисля въпроса му. После поклати глава.

— Просто имам основания да смятам, че е така. Офшорни сметки. Казаха ми. Ако наистина има сметки в чужбина, аз ще наследя парите, нали?

Суитинг запремигва и отново взе завещанието. Сълзите на вдовицата бяха пресъхнали забележително бързо.

— Да. Категорично. Всичко, което не е изрично посочено в завещанието, остава за вас. Но…

— Тогава как ще разбера къде са? Щом парите са мои, банката, в която са вложени, трябва да ми съобщи. Не може просто да ги задържи, нали?

Адвокатът се опита да не показва, че не е в състояние да й отговори, но вече бяха навлезли в банковите закони и това излизаше далеч извън неговата област.

— Трябва да… Извинете ме за момент, госпожо Елиот. Трябва да се консултирам с колегите си.

Той се изправи и припряно излезе. Маргарет Елиот остана на мястото си, загледана в старите гравюри по стените и заслушана в далечните звуци от другите части на сградата. Никога не й беше идвало наум, но сега й се струваше странно, че Майкъл е поверил делата си — а и нейните — в ръцете на „Нойман и Клайн“. Навремето й бе обяснил, че те предлагали на членовете на Директорския борд на „Провидънс Лайф“ преференциални условия и тъй като се помещавали в същата сграда, тяхната кантора била най-подходяща. И все пак, въпреки тайната на клиента, дали беше нормално да повериш личните си дела на вицепрезидента на компанията, в която работиш?

Вратата се отвори и в стаята влезе Уолтър Нойман.

— Маргарет, не знаех, че си тук, иначе щях… Как си?

Когато се изправи да го поздрави, той взе ръцете й в своите. Златният му пръстен с монограм се притисна към кожата й.

— Добре съм, Уолтър.

— Чудесно. Искаш ли нещо, може би чай или…

— Не, наистина, няма нужда.

— Добре. — Нойман пусна ръцете й и затвори вратата. — Исках да ти се обадя, но не ми остана време. Надявам се, че Хауард се е погрижил за теб.

Той седна на стола на Суитинг и запрелиства завещанието. Маргарет внезапно изпита усещането, че младият адвокат го е замествал само временно.

— Да — отвърна тя. — Но имам някои въпроси. Мисля, че той отиде да се консултира с някого.

— Въпроси ли? — Нойман вдигна поглед и на лицето му се изписа мимолетно любопитство. — Разбира се, питай, Маргарет. Нали затова сме тук.

Госпожа Елиот се прокашля.

— Ами… Майкъл може да е имал доста пари в чужбина. В Швейцария. Пари, за които не се споменава в завещанието. Интересуваше ме как мога да ги получа.

Нойман кимна, без да проявява изненада.

— Разбира се. Ако ми съобщиш подробностите, с удоволствие ще се свържа с банката от твое име.

— Точно това е проблемът: не зная никакви подробности.

— Но имаш документи, нали? Банковите съобщения на Майкъл и така нататък.

— Не.

— Разбирам. Е, поне името на банката. Майкъл със сигурност ти го е казал.

— Не. Изобщо не ми е споменавал за това. Никога не сме… — Тя сведе очи. — Никога не сме разговаряли по този въпрос.

Нойман бавно си свали очилата и ги остави пред себе си. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тесните му рамене.

— В такъв случай, извини ме, Маргарет, но какво те кара да смяташ, че тази… банкова сметка съществува?

Госпожа Елиот въздъхна. Надяваше се, че ще е по-просто. Надяваше се, че Майкъл е оставил на адвокатите си всички подробности за парите или че поне им е известно за тях. Не искаше да разказва за връзката на мъжа си, особено на Уолтър Нойман. Не й допадаше мисълта хората, с които Майкъл толкова години е работил, хората, които бяха носили ковчега му на погребението, да научат, че й е изневерявал. Трябваше да го запази в тайна, наред със спомените си за онези последни ужасни години. Но нямаше друг начин. Освен това Нойман бе адвокат, а тя — клиент. Поне можеше да разчита, че разговорът им ще си остане между тях.

Той безизразно слушаше, докато Маргарет му разказваше за телефонното обаждане и самолетните билети. Наблюдаваше я втренчено. Погледът му я смущаваше и тя се чудеше дали вече е знаел за любовницата на Майкъл, или просто му е безразлично.