Патрик Линч - Застрахователи

— Къде са…

— Разпечатките ли? Всичко е тук. — Марк бръкна в джоба си, извади ги и ги потупа с ръка. — Но мисля, че не трябва да ги държиш в дома си.

Той небрежно ги остави на масата. Но ги бе прибрал в джоба си. Защо? Може би беше възнамерявал да си тръгне преди тя да се върне от разговора си с Мейви? Докато Марк си събличаше палтото, тя се чудеше как да реагира.

— Защо да не ги държа тук?

Той седна на дивана и я изгледа така, като че ли му задава глупав въпрос.

— Алекс. Нали онзи човек, който и да е бил той, ти е казал, че си в опасност?

— Да, но… — Тя придърпа разпечатките и сведе очи към неразбираемите числа. — Мислех си за това.

— Естествено.

— Не, изслушай ме за минута. Онзи човек се появява изневиделица и ми казва „дай документите, те са опасни“. Не казва „дай документите, защото са мои“.

— И?

— И освен това изглеждаше адски уплашен. Когато видя полицейската кола, си плю на петите и изчезна. От какво се е страхувал? Не от документите. Той ги иска, въпреки че са опасни. Затова си мисля… мисля си, че тогава на улицата той се е страхувал, страхувал се е да не го видят, че приказва с мен. Мисля, че документите са опасни за мен, а навярно и за него, защото не би трябвало да са у мен. Не би трябвало да са у никого.

— Алекс, това…

Тя прокара пръсти през косата си.

— Искам да зная кой е този човек.

Марк смаяно зяпна.

— Искаш… Алекс, защо?

— Защото трябва. Не е достатъчно да се избавя от тях. Как бих могла да докажа, че не съм направила копия?

— Но не си. Нали?

— Не. Дори не мога да му ги върна, защото той изобщо не ми каза името си. Като че ли… като че ли смяташе, че вече го познавам. Като че ли вече всичко ми е ясно.

Алекс остави разпечатките и отиде при хладилника.

— Всеки знае всичко — промълви тя.

— Какво?

— Някой ми го каза преди няколко дни. Провидънс е съвсем малък град. Навярно наистина би трябвало да го познавам. Та той беше на погребението на Майкъл Елиот, за бога.

— Ами Уайт? — попита Марк. — Може той да го познава.

— Вече го питах.

— Разказала си му за документите? — разтревожено възкликна той.

— Не. — Тя наливаше мляко в паничка, но спря и вдигна поглед към него. — Той… онзи човек с брадата, искам да кажа, ми даде носната си кърпичка на погребението. Попитах Уайт кой е, но и той не знаеше.

— Това не ми харесва — рече Марк. Гризеше нокътя си. — Изобщо не ми харесва.

— Може просто да е бил откачен — отвърна Алекс и остави млякото на пода. Оскар се приближи и започна да лочи. — Поне така смята Лиз.

— Защо не ги сложим в банка? — предложи Марк. — В сейф.

— Ние ли?

— Добре де, ти.

Последва неловко мълчание. После той внезапно избухна:

— Господи, Алекс, просто се опитвам да ти помогна!

— Да ги сложим в банка — замислено повтори тя. — Това няма ли да струва пари?

— Аз ще платя — отвърна Марк.

— Добре, стига банката да не е „Оушън Стейт“ — опита се да го обърне на шега Алекс.

Той не се засмя.

— Извинявай — каза тя. — Просто не съм свикнала да се чувствам… в опасност. Нали разбираш, такива неща обикновено не се случват със статистици.

Отиде до масата и отново взе разпечатките.

— Какво означават всички тези неща? Защо Елиот е искал да ги вземе?

Марк се приближи до нея.

— Струва ми се, че трябва да ги взема аз. — Говореше строго като родител на непослушно дете.

Тя го стрелна с поглед.

— Това ли искаше да направиш? Да ги вземеш, докато аз бях долу при Мейви?

Той смаяно поклати глава.

— Боже мой, Алекс! Ставаш параноичка. Съзнаваш ли го? Ако исках да взема тези проклети разпечатки, можех да си тръгна още преди десет минути.

Тя извърна очи.

— Добре де, не си искал да ги вземеш.

Марк ядосано въздъхна.

— Не те разбирам, Алекс. Разказваш ми всичко и после, когато се опитвам да ти помогна, ме отблъскваш.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и впери очи в Марк.

— Здрасти, мамо.

Докато слушаше обичайните въпроси и жалвания на майка си, се мъчеше да си спомни кога за последен път й се е обаждала.

Както обикновено, майка й се тревожеше главно за къщата. Поддръжката й поглъщаше всичките й пари.

— И без това праговете и первазите трябваше да се поправят — каза тя. — От лошото време цялото дърво се напука. Така че повиках Джон и…

Марк й махна за сбогом и тръгна към вратата. Изражението му бе странно — смесица от тъга и раздразнение. Тя понечи да му махне, за да остане, като в същото време слушаше как Джон поправил всичко, но докато стъпвал по покрива на верандата, старите дъски се нацепили и протекли.