Фридрих Незнански - Плутоний за Исус

Марк изчака няколко секунди, но монахът остана да лежи неподвижно. Тогава го хвана за краката и го завлече в кухнята. Там здраво му завърза ръцете и краката с връзките от собствените му маратонки, а с полите на кимоното му запуши устата. После взе кашоните, отнесе ги в умивалнята и бързо отвори единия: в него бяха наредени целофанени пликчета, пълни с някакъв бял прах. Марк взе едно и го прибра в джоба си, след което хукна обратно към салона, за да отиде в секретната стая, откъдето изнасяха кутиите и където по всяка вероятност беше „шлемът на спасението“, от който се опасяваше Светлана Годунова.

И още веднъж Марк извади късмет. Пренасянето бе приключило, в центъра на салона се издигаше камара колкото човешки бой, няколко монаси все още подреждаха кашоните, а други двама ги заливаха с течността от тубите. Към всички миризми на този манастир казарма сега се прибави и острият мирис на бензин.

Марк скри пистолета в широкия ръкав на кимоното и безпрепятствено влезе в секретната стая. Вътре имаше две дървени кушетки, между които бе поставена някаква електронна, подобна на медицинска апаратура. Около нея се суетяха двама японци. На кушетките лежаха мъж и жена, съвършено голи, които имаха на главите си нещо като плувни шапки, но от пластмасова материя, а върху тях бяха наслагани електроди, чиито проводници бяха включени с щекери в един компютър.

Мъжът и жената лежаха мълчаливо, но през няколко секунди болезнено потръпваха. Под мъжа имаше локвичка урина, но монасите продължаваха да си вършат работата, без да обръщат внимание на това.

В жената Марк позна, макар и с известно усилие, Светлана Годунова, а до нея най-вероятно лежеше съпругът й.

— Горе ръцете, господа монаси! — изкрещя Марк с насочен към тях пистолет.

Те замряха и послушно вдигнаха късите си в сравнение с европейските стандарти ръце.

— Я чакайте малко — коригира се Марк. — Нека един от вас веднага да изключи цялата тая дяволска машинария!

Монасите мълчаливо го гледаха, без да реагират.

— Да преведа ли какво означава „машинария“?! — изръмжа Марк, при което насочваше пистолета си ту към единия, ту към другия.

— Няма нужда, благодари — изписука единият и се втурна да натиска клавишите на компютъра.

Марк се обърна към втория:

— Какво има зад отсрещната врата?

Японецът се усмихна, оголвайки едрите си зъби:

— Нишитичко.

— Отвори я!

— Не може. Ямада-сан не давал.

— Ей сега ще ти прострелям крака и ще те оставя тук!

— Не нужда! Моли ви се!

Японецът бързо заситни към вратата и широко я отвори. В тъмната и гола стая без прозорци Марк отново съгледа кушетка, на която лежеше човек.

— Кой лежи там?

— Ямада-сан знае.

В същия миг откъм улицата се чуха сирените на милиционерските коли, а от салона — силен тропот и уплашени човешки гласове.

— Требва излиза, пориция-сан, има пожар — извика японецът, който бе изключил компютъра.

— Тогава се пръждосвайте, аз ще ви настигна!

И сякаш нищо не е било, двамата японци се поклониха и тръгнаха към вратата. Но с един скок Марк ги настигна и с насочен пистолет ги предупреди:

— И хич да не сте си помислили да ме заключвате тук!

Японците едновременно се обърнаха и усмихнаха, а по-речовитият го увери:

— Не безпокойте себе си, пориция-сан, това никак не требва на нас!

Марк обаче напъха за всеки случай няколко клечки кибрит в ключалката, за да затрудни евентуалните им помисли да му устроят капан.

В сградата и около нея вече бе настъпила паника от пожара.

Марк свали „шлема“ от главата на Светлана. Очите й бяха изцъклени от болка, а на челото й се виждаха червени петна от изгаряне — местата, където са били електродите. В същото състояние беше и Сергей Годунов, само дето неговите изгаряния бяха значително по-сериозни — от разранената кожа бликаха капки кръв. „Тия двамата са ясни, ще се наложи да ги нося“ — реши Марк и хукна към другата стая. Напипа до вратата ключа за осветлението и запали лампата.

В това помещение нямаше „шлемове на спасението“. Съдейки по парчетата хартия край стените, то бе служило не само като карцер, но и за склад. Мъжът, който лежеше на кушетката, беше млад, а ръцете и краката му бяха вързани за специалните куки в ъглите. Гърдите и коремът му, гладки и мускулести, бяха осеяни с прорезни рани, сякаш някакви садисти се бяха състезавали върху него в мятане на джобни ножчета. Когато го погледна в лице, Марк разбра, че личната му битка със сектантската напаст по бреговете на Москва река вече приключва. Пред него лежеше издирваният Едуард Бибарцев. И то в пълно съзнание.