Харлан Коубън - Само един поглед

„Здрасти, Грейс. Карл Веспа се обажда.“

Не беше дори нужно да чуе името. Бяха минали години, но тя винаги щеше да разпознае този глас.

„Можеш ли да звъннеш, когато имаш възможност? Трябва да поговорим за нещо.“

Записът се изключи. Грейс не помръдна; усети някогашното потръпване в корема. Веспа. Карл Веспа е звънял. Не беше на хубаво. Карл Веспа с цялата му доброжелателна любезност към нея не беше човек, с когото да си бъбри просто така. Поразмишлява дали да му звънне и реши поне засега да отложи обаждането.

Тръгна към спалнята за гости, която бе превърнала в импровизирано ателие. Когато рисуваше добре — тоест когато я връхлиташе внезапното вдъхновение, познато на всеки творец или спортист, — тя започваше да вижда света така, сякаш се готвеше да го положи върху платното. Гледаше улиците, дърветата, хората и си представяше каква четка ще използва, как ще набележи щрихите, какви ще бъдат цветовете, полутоновете и полусенките. Произведението й трябваше да отразява не самата реалност, а нейното собствено виждане за нея. Така тя гледаше на изкуството. Ние всички виждаме света през наша собствена призма, разбира се. Най-доброто изкуство коригира реалността така, че да показва вътрешния свят на художника, какво вижда той, по-точно какво иска да видят другите. Това невинаги означава разкрасена реалност. По-провокативна, дори по-грозна може би, но завладяваща и магнетична. Грейс се стремеше да предизвиква реакция у публиката. Човек може да се наслаждава на прекрасен слънчев залез, но Грейс искаше той да се потопи именно в нейния залез и да не смее нито да остане, нито да излезе от него.

Грейс беше поръчала по две снимки от всяка. Тя пъхна пръсти в плика и измъкна фотографиите. Първите две бяха с Емма и Макс от излета. На следващата Макс протягаше ръка да откъсне ябълка. Имаше ги задължителните несполучливи снимки, на една от които ръката на Джак беше излязла пред обектива. Тя се усмихна и поклати глава. Нейният голям мечок. Следваха още няколко снимки на Грейс и децата ту с ябълки, ту около дърветата, ту с кошници. Очите й се насълзиха както всеки път, когато разглеждаше снимки на децата си.

Родителите на Грейс бяха умрели млади. Майка й загина в катастрофа на разклонението на шосе номер 46 в Тотоуа. Грейс, единствено тяхно дете, беше на единайсет години по онова време. Полицията не дойде у тях като по филмите. Баща й научи за станалото от телефонно обаждане. Грейс още помнеше начина, по който нейният баща, както си беше по син анцуг и сив пуловер, вдигна телефона със свойственото си напевно „ало!“, как лицето му пребледня, как изведнъж се строполи на пода, разхълца се сподавено, после притихна, сякаш останат без достатъчно въздух да изрази мъката си.

Бащата на Грейс я отгледа, докато сърцето му, засегнато от ревматизъм, прекаран в детството, не се предаде в годината, в която дъщеря му стана първокурсничка в колежа. Един неин чичо, който живееше в Лос Анжелис, прояви добра воля да я вземе при себе си, но Грейс беше вече достатъчно голяма, тъй че реши да остане на изток и да поеме по свой път.

Смъртта на родителите й я беше съкрушила, разбира се, но и бе привнесла в живота й някакво странно чувство за неотложност. Горчивината на загубите я бе изпълнила с усещането за важността на всичко, което се случва. Искаше й се да се запечата в спомените, да се изпълни всецяло с житейските мигове и — колкото и тъжно да звучи — да е сигурна, че децата й ще има какво да си спомнят за нея, когато вече я няма.

Именно в този момент — докато мислеше за родителите си, а и за това колко пораснали изглеждаха Емма и Макс сега в сравнение със снимките от брането на ябълки миналата година — Грейс попадна на странна фотография.

Тя се навъси.

Снимката беше насред останалите. Или може би по-скоро към края. Беше в същия формат, на пръв поглед напълно подобна на останалите, само че извадена на по-тънка хартия. Като качествено разпечатано копие.

Грейс провери следващата снимка. Не беше дубликат на предишната, както бяха останалите. Чудна работа. Тази снимка беше единична. Замисли се. Трябва да е попаднала някак сред нейните, докато са разпределяли различните поръчки в пликовете.

Защото тази снимка не беше нейна.

Случайна грешка — това беше единственото обяснение. Ами при тази работна квалификация на Бялото мъхче… Как няма да оплеска нещата. Напъхал някаква чужда снимка в нейния плик!

Явно това е станало.

Чужда снимка при нейните…