Харлан Коубън: Само един поглед

Грейс кимна. Опита се да изрови от паметта си името на жената, но не успя. Дъщерята на тази жена — дали не беше Блейк — учеше в първи клас със сина на Грейс. Или може би миналата година бяха заедно в детската градина. Не можеше да си спомни точно. Грейс й се усмихваше. Жената беше симпатична, но приличаше на толкова много други жени. Не за първи път Грейс си помисли дали и нейната собствена подчертана индивидуалност не се е претопила в ужасния въртоп на еснафското еднообразие.

Мисълта не й подейства успокоително.

Жената продължаваше да лее възхищението си по чудесата на дигиталната ера. Усещайки, че вече я наболяват лицевите мускули от усилието да задържи изкуствената усмивка, Грейс погледна часовника си. Надяваше се тази техно-майчица да схване намека. Два и четирийсет и пет. Почти е време да вземе Макс от училище. Емма имаше тренировка с отбора по плуване, но друга майка от задругата бе на ред да прибере децата оттам. Някоя друга от нашата задруга, както една от майките обичаше да се майтапи. Много смешно.

— Трябва да се съберем някой път — завърши жената. — С Джак и Бари. Мисля, че ще си допаднат.

— Непременно.

Грейс се възползва настъпилата пауза, за да се сбогува, отвори вратата и хлътна във фотоателието. Стъклената врата се затвори със звън, задействайки малка камбанка. Миризмата на химикали не беше от най-приятните. Тя се запита какъв ли е дълготрайният ефект при работа в подобна среда, в която дори кратко пребиваване е така неприятно.

Момчето, което беше на работа — очевидно думата „работа“ в случая можеше да се използва само условно, — имаше избелена мъхеста брадичка, коса, боядисана в цвят, който би респектирал дори „Крейола“ 2 2 Фирма производител на принадлежности за рисуване. — Б.пр. , и достатъчно обеци по цялото тяло, за да развие мускули от носенето им. По шията му се виеше жицата на фонослушалки. Музиката бе надута така силно, че Грейс я усещаше в диафрагмата си. Беше целият в татуировки. Грейс прочете надпис STONE — „КАМЪК“. И друг KILLJOY — „ТРЕПАЧ НА РАДОСТТА“. Помисли си, че третият би трябвало да е SLACKER — „БЕЗДЕЛНИК“.

— Извинете?

Той дори не вдигна поглед.

— Извинете? — повтори тя малко по-високо.

Пак нищо.

— Ей, пич!

Това привлече вниманието му. Той се озъби и присви очи, явно наскърбен от това, че го безпокоят.

— Снасяй.

— Моля?

— Разписката.

Аха. Грейс му подаде квитанцията, след което той я попита за името. Това напомни на Грейс за онези проклети автоматични телефонни услуги, дето трябва да набереш номера на телефона си, за да се изпише, а щом се обади жив човек, те кара да го повториш, сякаш първото е било само да добиеш тренинг.

Бялото мъхче — Грейс ядно му прикачи това прозвище — взе да рови из чекмеджето всред пликовете с готови снимки, докато не избра един от тях. После скъса разписката и обяви космическа цена. Тя му подаде Val-Pak талона, който изрови от чантата си след усилия, сравними с разкопките в търсене на свитъците от Мъртво море, след което младият калпазанин й назова вече доста по-разумна цена и й подаде снимките.

Грейс му благодари, но той вече беше включил отново музиката в главния си мозък. Тя му махна с ръка и каза:

— Не идвам толкова за снимките, колкото заради насладата от общуването.

Бялото мъхче се прозя и вдигна пред лицето си списанието, което четеше. Последният брой на „Съвременен безделник“.

Грейс излезе навън. Времето беше свежо. Есента вече разкарваше лятото с патентования си вятър. Листата на дърветата все още не бяха започнали да пожълтяват, но във въздуха се носеше специфичният мирис на гнили ябълки. По витрините вече слагаха украсата за празника на Вси светии. Емма, нейната третокласничка, беше убедила Джак да купи близо триметров надуваем Хомър Симпсън като Франкенщайн. И самата Грейс призна, че той изглежда страховито. Децата й харесваха сериала „Семейство Симпсън“, което беше обнадеждаващо, че двамата с Джак ги възпитават правилно въпреки всичките си усилия.

На Грейс й се искаше да отвори плика със снимките веднага. Разглеждането на резултатите от поредното филмче бе винаги съпроводено с вълнение като разопаковането на подарък или отварянето на новополучено писмо — нещо, което не можеше да предизвика цифровата фотография при всичките й предимства. До края на учебните часове обаче не оставаше никакво време.

Изкачвайки се със Сааба по Хайтс Роуд, тя леко заобиколи, за да има възможност да се наслади на градската панорама. Гледано оттук, характерното очертание на Манхатън — особено вечер — сякаш бе обсипано с диаманти върху черно кадифе. Тя се почувства изпълнена с нега. Обичаше Ню Йорк. Допреди четири години този прекрасен остров бе техен дом. Имаха мансарда на Чарлс Стрийт, в сърцето на Гринич Вилидж. Джак правеше медицински изследвания за голяма фармацевтична компания. Тя рисуваше в домашното си студио и се отнасяше с насмешка към жителите на предградията с техните джипове, кадифени джинси и разговори за прохождащите им деца. А ето че сега бе една от тях.