Харлан Коубън: Само един поглед

Грейс паркира зад училището, където паркираха и другите майки. Изключи двигателя, взе плика с извадените снимки и го отвори. Филмът беше от тазгодишния „ябълков пикник“ в Честър, който направиха миналата седмица. Джак беше щракал наред. Той обичаше да се изявява като семейния фотограф. Имаше го за свое патриархално задължение.

Първата снимка беше на Емма, тяхната осемгодишна дъщеря, и на Макс, шестгодишния им син, върху купа сено, настръхнали и със зачервени от вятъра бузи. Грейс се взря за момент. Чувство на… да, на майчина топлина, едновременно и примитивна, и еволюирала, като че пролази по гърба й. Така е с децата. Едно от онези малки неща, които проникват в сърцето ти. Тя си спомни, че беше студено. Предварително знаеше, че овощната градина ще е претъпкана с хора, и затова първоначално не й се ходеше. Сега, гледайки тази снимка, се чудеше на нежеланието си.

Другите майки се бяха скупчили до училищната ограда, бъбрейки и планирайки предстоящите празници. Истински модерни времена на постфеминистка Америка — от, грубо сметнато, осемдесет родители, чакащи децата си, само двама бяха мъже. За единия тя знаеше, че е безработен повече от година. Това личеше и в погледа му, и в бавното му тътрене, и в необръснатото му лице. Другият беше журналист, който работеше повечето време вкъщи и като че ли винаги изглеждаше преизпълнен с желание да общува с майките. Може би беше самотен. Или по някаква друга причина.

Някой почука на стъклото. Грейс се извърна. Кора Линдли, най-добрата й приятелка в града, й правеше знаци да отвори вратата. След което тутакси се вмъкна на мястото до шофьора.

— Е, как мина срещата вчера? — попита Грейс.

— Зле.

— Съжалявам.

— Синдромът на петата среща.

Кора беше разведена, малко прекалено секси за вкусовете на нервозните „изискани дами“. От друга страна, докарана с предизвикателно изрязана леопардова блуза и прилепнал панталон с розови копчета, тя със сигурност не се вписваше и в общия фон на спортното облекло и развлечените пуловери. Другите майки я гледаха с подозрение. Отделните предградия са като колежките — всеки си има свой стил.

— Какъв синдром на петата среща? — попита Грейс.

— Ти май не хойкаш, миличка.

— Май не — каза Грейс. — Съпруг и две деца са ме вкарали в определени рамки.

— Горкичката. Не ме питай защо, но на петата среща мъжете вече минават направо… как да се изразя деликатно… към предложение за тройка.

— Пързаляш ме?

— Не те пързалям. Петата среща. Най-късно петата. Младежът пита, по негово уверение напълно теоретично, какво е мнението ми за тройката като такава. Все едно ме пита за мира в Близкия изток.

— И ти?

— Отговарям, че много си падам, особено ако двама мъже си пускат език.

Грейс се изсмя и двете слязоха от колата. Болният крак й създаваше проблеми. След повече от десет години би трябвало да му е свикнала, но все още мразеше хората да обръщат внимание на накуцването й. Застанала до колата, тя проследи с поглед отдалечаващата се Кора. Когато училищният звънец иззвъня, децата изхвърчаха като сачми от ловджийска пушка. Подобно на всеки друг родител, Грейс се оглеждаше само за своето дете. Останалите от ордата бяха просто фон, колкото и безмилостно да звучи.

Макс се появи от втория вход на сградата. Когато Грейс видя сина си — едната маратонка развързана, раницата с вид на четири мерки по-голяма, плетената шапка с надпис „Ню Йорк Рейнджърс“, нахлупена на една страна като туристическо кепе, — познатата топлина я изпълни отново. Макс се спусна надолу по стълбите, подмятайки раницата на рамената си. Тя се усмихна. Макс я забеляза и й отвърна с усмивка.

Той се метна на задната седалка на Сааба. Грейс му закопча предпазния колан и го попита как е минал денят. Макс отговори, че не знае. Тогава тя го попита какво са взели днес в часовете. Макс пак каза, че не знае. Не е ли учил математика, английски, естествознание, рисуване или ръчен труд? Отговорът беше все същият: ми не знам. Грейс поклати глава. Класически случай на начално училищен алцхаймер. Да не би да дрогират учениците, за да забравят, или пък под клетва пазят тайна? Една от загадките в живота.

Грейс не успя да погледне останалите снимки, преди да се прибере вкъщи и да даде на Макс неговия гоу-гърт снак — нещо от рода на кисело мляко в туба, което се изстискваше като паста за зъби.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Един запис. Тя провери дали обаждането е от вкараните номера и видя, че го няма. Натисна копчето, за да чуе съобщението, и остана изненадана. Гласът беше на стар… да кажем, приятел. По-точно беше да го нарече случаен познат. Нещо като настойник, но в много странен смисъл.