Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Долан поклати глава.

– Откакто навършихте пет, ме въртите на пръста си. Ще отидем, но трябва да побързаме. Никакво разтакаване.

Джо му благодари с огромно облекчение. Не беше излизала от къщата две седмици, от погребението насам, тъй като беше официално в траур. За разлика от достопочтената си майка, която предпочиташе затъмнените стаи обаче, Джо се нуждаеше от разтуха. Живият ù ум вехнеше от липсата на занимания.

Вчера чичо ù Филип бе осигурил временна отмяна на траурното наказание. Той бе по-големият брат на баща ù и изпълнител на завещанието му и сега им помагаше да продадат активите му. Семейство Монтфорт бе натрупало богатството си от корабостроене през 17-и век и днес всички активи на Чарлс бяха свързани с мореплаването. „Стандарт“, местен вестник, в миналото бе ежедневник за мореплаване. Освен него Чарлс имаше и три дъскорезници и въжена фабрика. Филип щеше да продаде всичко на външни лица, освен най-големия актив на Чарлс – дела му във „Ван Хутън Шипинг“. Чарлс бе съдружник във фирмата заедно с Филип и още петима мъже, и сега останалите съдружници щяха да изкупят дела му и да го разделят помежду си.

Филип бе посетил Ана и Джо предишната вечер, за да им каже, че вече е намерил купувач за една от дъскорезниците. Беше споменал също, че Чарлс е посочил няколко предмета, които завещава на определени хора, включително рядко издание на първия английски превод на Библията за преподобния Уилис и една сребърна плоска бутилка за уиски за Арнолд Стоутман, главния редактор на „Стандарт“. Тези подаръци трябваше да се придружават от лична бележка.

– Ще се погрижиш ли за това, Джо? – попита я Филип. – Повечето от тези предмети могат да бъдат предадени на прислугата на получателите. Долан ще достави останалите, освен Библията. Мисля, че е добре да бъде занесена на свещеника от член на семейството. Ана, ще позволиш ли на Джо да отиде?

Майката на Джо се бе поколебала.

– Прекалено е рано да излиза – бе отвърнала тя.

– Разбира се, ти имаш последната дума – бе казал чичо ù, – но не забравяй, че Джо е млада, а младите хора имат нужда от разтуха, особено в тежки моменти. Нима едно гостуване у преподобния би предизвикало недоволство сред хората?

Траурът вече не бе продължителният, сложен ритуал, който представляваше петдесет години по-рано, но при все това традицията налагаше да се спазва определен период на отшелничество и да се носят траурни дрехи. Джо щеше да носи черно шест месеца, а майка ù – две години, след което щеше да им е позволено да разнообразяват със сиво и бледолилаво.

Присъствието на балове и танци не се позволяваше през първите шест месеца, но скърбящите можеха да ходят на черква, а три месеца след погребението – на концерти. Гости не се приемаха през първите няколко месеца, с изключение на членове на семейството и близки приятели. Скърбящите, от своя страна, също не можеха да гостуват на хора извън най-близкия им кръг.

По време на траурната гощавка за Чарлс Монтфорт Маминка на висок глас бе споделила мнението, че цялата тази традиция е претенциозна измислица на средната класа, с която тя не желае да има нищо общо.

– Да ходиш в черно месеци наред, ба! Ако исках да нося черно непрекъснато, щях да стана свещеник.

Майката на Джо бе отстъпила и Джо беше изпитала неимоверна благодарност към чичо си за пътя за временно бягство от траура, който ù беше осигурил. Толкова отчаяно искаше да удължи бягството, че тази сутрин на излизане бе грабнала кутията със сребърната бутилка за господин Стоутман с надеждата, че ще успее да убеди Долан да я заведе на „Парк Роу“.

Сега се движеха по улица „Бауъри“1. Екипажът на Джо бе затворен, за да не влизат вътре уличните миризми и дъждът, но вратичките бяха снабдени с широки прозорци и сега тя развълнувано надничаше през тях. Покрай улицата минаваше линията на надземна железница. Под линията вървяха ръка за ръка продавачки от околните магазини, смееха се и си бъбреха. По входовете се подпираха мъже, които нахално ги оглеждаха. Тук-там, кацнали на дървена щайга, се виждаха викачи, които информираха минувачите за циркови представления и танцьорки със змии. Вестникарчетата обявяваха днешните заглавия.

Джо знаеше, че не бива да седи на ръба на седалката, с лице, притиснато в стъклото (младите дами, които проявяват излишен ентусиазъм, изобщо не са дами, би казала майка ù), но не можа да се удържи. Ню Йорк, който сега се разкриваше пред очите ù, бе много по-интересен от онзи, който тя познаваше, и сега, сама в екипажа и далече от потисническите правила на майка си, Джо можеше да задоволи ненаситното си любопитство.