Дженифър Донъли: Тези плитки гробове

Маделин пребледня. Ръката ù изпусна чашката с чай и тя изтропа в чинийката.

– Кажете ми, Маминке – започна тя, – как е другият ви шпаньол? Суки се казваше, струва ми се. Виждам, че не е с вас. Надявам се, не е болна?

– Нищо подобно. Не ти ли казах? Кучката прихвана! – грейна Маминка. – Чифтосах я четири пъти с Добрия Крал Хари, кучето на Алма Райнландър. Почти бях изгубила надежда с нея, но ето на, другия месец ще се окучи. Де да беше толкова лесно и с дъщерите, а, Мади? Взимаш една здрава разгонена кучка, затваряш я с един готов расов мъжкар и след два месеца си имаш цели шест чистокръвни кученца!

Маделин се вкопчи в перлената си огърлица.

– Ади, струва ми се, че госпожа Холандър си тръгва – каза тя. – Сигурна съм, че ще иска да се сбогува с Джо. Ще се погрижиш ли, моля?

– Разбира се – отвърна Ади.

Хвана Джо за ръката и я дръпна да стане от канапето.

– Толкова съжалявам, Джо. Не знам какво да кажа. Невъзможна е – прошепна тя, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. – Преди татко успяваше да я контролира, но откакто е болен, никой вече не може да се справи с нея.

– Всичко е наред, Ади – глухо каза Джо.

Не я интересуваше какво говори Маминка. Тази сутрин бяха погребали баща ù, а с него и част от сърцето ù.

Погребалната служба се беше провела в черквата „Божия благодат“, на „Бродуей“ и Единайсета улица. Черквата беше пълна, тъй като старите семейства все още ходеха да се черкуват там, макар отдавна да не живееха наблизо. Търговията, индустрията и приливът на имигранти ги бяха изтикали от Долен Ню Йорк към горните части на града. Гробището в двора на „Божия благодат“ беше пълно като пейките в черквата, така че Чарлс Монтфорт бе погребан в северното гробище, също собственост на черквата, но в горната част на града. Живи или мъртви, състоятелните нюйоркчани предпочитаха да прекарват времето си в Горен Ню Йорк.

Ади поведе Джо към фоайето, където Тийкстън подаваше наметката на госпожа Холандър, после хукна да предложи чаша чай на Андрю Бийкман. Джо размени няколко думи с госпожа Холандър и я целуна за довиждане. Закрачи обратно към приемната, но в един момент я обзе толкова силно чувство за нереалност, че ù се зави свят. Подпря се на перилото на стълбището, за да не падне.

– Това е домът ми – прошепна тя. – Ето я абаносовата пейка, която татко донесе от Занзибар. Над нея има портрет на дядо Шърмърхорн. Оттатък е приемната, в която са пианото, камината, часовникът и майка ми.

Но как е възможно всички тези неща да са тук, а баща ù да го няма? Как можеше часовникът все още да тиктака? Как можеше в камината да гори огън? Как можеше баща ù да е мъртъв?

Убит от пистолет. Собствения му пистолет. Така казваха всички. Но това просто не бе възможно . Баща ù беше добър стрелец. Познаваше огнестрелните оръжия и държеше няколко в къщата, защото се безпокоеше за безопасността на семейството си. Прекалено много, казваше майка ù. Често обикаляше къщата през нощта и проверяваше вратите и прозорците.

– Скъпа Джо, държиш ли се? – попита я някакъв глас.

Джо, потънала в скръб, не го чу. Гласът отново заговори:

– Джоузефин, добре ли се чувстваш?

Този път Джо го чу и се обърна. Беше преподобният Уилис, семейният свещеник. Гледаше я загрижено. Тя се насили да се усмихне.

– Добре съм, отче. Благодаря ви. Искате ли чаша чай? – попита тя.

– Не, скъпа моя, пих предостатъчно. Може би ще е добре да поседнеш. Изглеждаш бледа.

– Ще седна – съгласи се Джо. Но не тук. Трябваше да избяга от тъжните лица и тихите гласове. Тя се извини и забърза към кабинета на баща си. Докато се качваше по стълбите към втория етаж, си припомни думите от траурното слово на свещеника:

„Чарлс Монтфорт бе човек, който се отнасяше сърдечно с всички. Стожер на обществото. Човек винаги почтен и открит в деловите си начинания и несравнимо щедър към онези с по-малко късмет. Всеотдаен съпруг и баща, почитан и обичан от семейството и приятелите си...“

Да, татко беше всички тези неща, помисли си Джо. И въпреки това свещеникът не бе успял да го представи като цялостна личност. Не съвсем. Защото той можеше да бъде толкова различен понякога. Толкова мълчалив и далечен.

Джо стигна до кабинета и отвори вратата. Тук, в тази стая, почти можеше да повярва, че е все още жив. Можеше да го подуши – одеколона, пурите, индийския чай, който обичаше. Можеше да го усети.

– Татко? – прошепна тя.

Завладяха я емоции. Бяха минали два дни, откакто Ади и Брам ù бяха съобщили новината, но тя все така не можеше да плаче. Сега най-сетне щеше да даде воля на сълзите си. Тук, сама. Тя почака, но сълзите не идваха. Отново. Какво ù ставаше? Тя бе обичала баща си. Защо не можеше да го оплаче?