Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Екипажът прекоси Гранд Стрийт, отдясно на която се редяха сградите с евтини квартири на Малката Италия, а отляво бе еврейският квартал Ист Сайд. Тротоарите бъкаха от имигранти, за които Джо жадуваше да научи нещо повече. Беше чувала разни истории, като тази, че живеят по десетина души в стая, почистват плодовете с плюнка, преди да ги захапят, ядат кисели краставички за закуска и са бедни и злочести. Но докато сега гледаше хората по улицата, тя се зачуди дали самите те знаят, че са злочести. Със сигурност не се държаха така. Поздравяваха се на висок глас. Предлагаха стоката си с песен на уста. Целуваха се по бузите. Блъскаха, пляскаха и прегръщаха децата си.

Една жена прикова вниманието на Джо. Дрехите ù бяха мърляви и не по мярка. Косата бе прибрана в небрежен кок. Жената купуваше картофи от количката на един уличен търговец и той сигурно ù каза нещо смешно, защото тя изведнъж избухна в смях – отметнала глава назад и притиснала месестата си ръка към огромната си, поклащаща се гръд.

„Какво ли е да се смееш така?“ – помисли си Джо. Не знаеше. Тя никога не бе се смяла така. На север от Четиринайсета улица не се правеше така.

След няколко минути екипажът свърна по „Парк Роу“, където се намираха редакциите на много от вестниците в града. Спря пред сградата на „Стандарт“ – ниска, стара тухлена постройка, сгушена до новата висока сграда на „Трибюн“.

Долан скочи от мястото си и отвори вратата на екипажа.

– Бързо влизате и бързо излизате, госпожице Джо – напомни ù той.

– След минутка съм тук – увери го тя.

Сърцето ù заби по-силно, когато пристъпи в сградата. Малкото помещение, в което се озова, служеше за приемна. От печатницата го отделяше една стена, която съвсем не беше достатъчна, за да заглуши бумтенето на пресите или да спре острата, мазна миризма на мастилото. Момчетата разносвачи хвърчаха надолу по стълбите вдясно от приемната, понесли готовите статии на печатарите. Репортерите хвърчаха в обратната посока по същите стълби, забързани към редакцията.

Джо наблюдаваше всичко това с копнеж, чиято сила ù причиняваше болка. Беше се влюбила във вестника от пръв поглед. Баща ù го притежаваше от двайсет години, но бе оставил управлението му на главния редактор. Въпреки това редовно го посещаваше, за да се увери лично, че съдържанието на „Стандарт“ отразява собствените му виждания, и при тези посещения понякога взимаше със себе си Джо, въпреки възраженията на майка ù. Като дете тя мислеше, че шумотевицата и хаосът в редакцията са най-великолепната, най-дивата игра на света, но когато порасна, разбра защо всички там винаги бързат за някъде – преследваха поредния материал.

Как им завиждаше Джо! „Да имаш цел в живота, какво ли е усещането?“ – питаше се тя.

– Мога ли да ви бъда полезна, госпожице? – попита я отривисто рецепционистката.

– Да – отвърна Джо. – Аз съм Джоузефин Монтфорт. Бих искала да се видя с господин Стоутман. Имам подарък за него, оставен от покойния ми баща.

Тонът на жената светкавично се промени, стана по-дружелюбен. Това често се случваше, когато Джо споменеше фамилното си име.

– Разбира се, госпожице Монтфорт – каза тя. – И моля ви, приемете искрените ми съболезнования. Господин Стоутман в момента има среща, но може да го почакате тук или пред кабинета му.

– Ще почакам горе, благодаря – отвърна Джо.

Тя се изкачи по стълбите, като на косъм избегна сблъсък с един разносвач, и влезе в редакцията. Тя представляваше дълго, открито помещение без вътрешни стени, което се простираше от фасадата до задната стена на сградата. Отляво на стълбите имаше три врати на лични кабинети: на редактора, отговорен за градските новини, на отговорния редактор и на Стоутман, главния редактор.

Тракането на пишещите машини бе оглушително. Репортерите викаха по разносвачите, градският редактор викаше по репортерите, а отговорният редактор тъкмо ядосано мачкаше лист хартия с някакъв материал и крещеше, че баба му щяла да напише статията по-добре. Джо се запъти към вратата на Стоутман и застана пред нея омаяна.

Баща ù обичаше да казва, че когато наследил „Стандарт“, той не бил нищо повече от ежедневно вестниче за новини от света на корабоплаването, и че той самият го бил превърнал в предпочитания ежедневник на висшата класа: сериозен, аристократичен, точно обратното на вестниците, притежавани от господин Пулицър и господин Хърст, с техните сензационни заглавия. Вестникът публикуваше политически новини от града, новини за културни мероприятия и социални събития и отказваше да публикува скандални репортажи за убийства и жестокости. Това, което бе по-важно за читателската му аудитория, бе, че вестникът публикуваше обявления за ражданията, смъртните случаи и сватбите на най-добрите семейства в Ню Йорк.