Дженифър Донъли: Тези плитки гробове

Разстроена, тя пристъпи към еркерния прозорец и погледна надолу към площад „Грамърси“. Навън бе красив септемврийски следобед и паркът бе пълен с деца и техните бавачки. Тя пристъпи напред и подпря чело на рамката на прозореца, настъпвайки пищните завеси. Усети нещо твърдо под крака си. Завесите бяха толкова дълги, че се влачеха по пода. Сега тя дръпна едната, погледна надолу и видя нещо малко и медно на цвят между ресните на килима. Куршум.

Джо потръпна, когато го взе, и се зачуди как се е озовал там. Баща ù държеше зареден револвер в шкафа в кабинета си. Същият револвер, който го бе убил. Сега тя се запита за пореден път, както бе правила през последните два дни, как се е случила злополуката.

Може би е започнал да вади куршумите от барабана и да ги нарежда на бюрото, но нещо го е разсеяло. Затворил е барабана, за да се занимае с това, което го е разсеяло, и после е взел пистолета отново, забравяйки, че не е празен. После револверът някак си е гръмнал. Това бе единственото логично обяснение, което тя можа да измисли.

– Но това не обяснява теб – каза сега тя, загледана намръщено в куршума. Обърна го и огледа основата му. На нея бяха изписаните буквите W.R.A. Co, а под тях стоеше числото на калибъра – 38, и думата LONG.

„Може би татко е паднал върху бюрото след изстрела и е разсипал куршумите по пода – помисли си тя. – После Тийкстън или някой от полицаите е сритал един от тях под завесата.“

Очите ù проследиха възможната траектория от бюрото до прозореца.

„Доста силно трябва да е бил ритнат – каза си тя, – за да се търкулне толкова надалече по дебелия килим, чак до другия край на стаята.“

– О, какво значение има как е стигнал дотам? – попита на глас и въздъхна. – Баща ми го няма. И нищо не може да го върне.

Тя отвори шкафа, в който стоеше револверът, макар че майка ù бе поискала от полицаите да отнесат пистолета, и сложи куршума на един рафт, до кутия с муниции. Майка ù понякога влизаше тук и Джо не искаше тя да види куршума. Щеше да я разстрои още повече.

Полите на черната траурна рокля на Джо шумоляха, докато тя се разхождаше из кабинета. Докосна полицата на камината, после кутията му за пури. Ръба на бюрото. Стола му. В главата ù се появиха образи от миналото. Припомни си как той ù подава котенце с розова панделка. Как я върти във въздуха на ледената пързалка. Спомни си ги как танцуват с майка ù, каква красива двойка бяха. Майка ù притежаваше хладната красота на блондинките, а баща ù имаше силните, отчетливи черти на рода Монтфорт – гъстата черна коса и сивите очи, наследени от нея самата.

Понякога в тези очи проблясваше палава веселост. Но под веселието често се мяркаше сянка. Баща ù бе в състояние да прекарва часове тук, в кабинета си, застанал до прозореца със сключени зад гърба ръце, загледан надолу към улицата, сякаш чака някого.

Веднъж, когато беше малка, Джо го откри в тази поза. Трябваше да е заспала, но тя бе станала от леглото, беше се промъкнала до кабинета му и го беше попитала:

– Кого чакаш, тате?

Той се бе завъртял към нея и тя беше видяла смъртнобледото му лице и очите, в които горяха озадачаващи емоции – страх, който тя познаваше, защото се страхуваше от всякакви неща, като паяци, гръмотевици и клоуни, но и тъга, която тя още не познаваше. Не и тогава.

– Ох, че ме стресна, Джо – бе се усмихнал той.

И после ù беше казал, че не чака никого, а обмисля делова сделка. Макар и малка, тя не му беше повярвала, а когато порасна, често ù се искаше той да ù се довери, да сподели с нея какво го тревожи. Само че той не го беше направил и никога нямаше да го направи.

За момент Джо отново видя баща си, застанал до прозореца. Как гледа. Как чака. И изведнъж той се появи – изразът, за който досега не можеше да се сети. Изразът, който най-точно го описваше.

Обладан от духове.

Глава четвърта

– „Парк Роу“, Долан, ако обичаш. Редакцията на „Стандарт“ – каза Джо и се качи в екипажа.

Кочияшът се намръщи.

– Госпожа Монтфорт каза да ви заведа на чай у отец Уилис, госпожице Джо, и после обратно вкъщи – каза той.

– Така е, Долан. Но после планът се промени . Мама не те ли информира? – попита Джо безгрижно. – Вероятно е забравила.

Долан, с ръка върху вратичката, изгледа Джо изпитателно.

– Няма промяна в плана, нали?

Беше я хванал в лъжа.

– Не, Долан, няма. Но моля те, откарай ме на „Парк Роу“ – примоли му се тя.

– Какво ще каже майка ви, ако разбере, че сте ходили там?

– Няма да разбере, ако не ù кажеш. Не мога да се върна вкъщи. Още не. Там е толкова потискащо с дръпнатите завеси и мама, затворена по цял ден в стаята си, и портрета на татко, обкичен с черен плат – обясни Джо с отчаяна нотка в гласа.