Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

„Не забравяй, Джоузефин, че има само три случая в живота на една жена, когато е редно името ù да се появи във вестниците – често казваше майка ù. – Когато се роди, когато се омъжи и когато умре.“

Семействата, които бяха просто сравнително заможни или още по-лошо – забогатели наскоро, напразно търсеха имената си в „Стандарт“. Вестникът бе хроника единствено на делата на старите холандски и английски семейства, чиито предци бяха превърнали Ню Йорк от нескопосан търговски пункт накрая на света в могъщ пристанищен град в центъра на същия този свят.

– Може да се наложи да почакате, госпожице – чу тя някакъв глас. – Бихте ли искали да поседнете?

Джо се извърна стресната. Наблизо стоеше един от репортерите, със стол в ръка. Изглеждаше около осемнайсет-деветнайсетгодишен, имаше тъмна коса, хубаво лице и сини очи, най-сините очи, които бе виждала.

– Моля? – притесни се тя. Не беше свикнала да разговаря с непознати мъже.

– Казах, че може да се наложи да почакате. Стоутман има среща с един от лакеите на комисаря2 – той постави стола до нея.

– Благодаря ви – каза тя. – Много сте мил.

Тя се опита да отклони поглед, но не можа. Очите му бяха не само невъзможно сини, но и честни и весели. Тя имаше чувството, че той вижда през нея, че вижда сърцето ù и внезапното му глупаво пърхане. Поруменяла, Джо седна на предложения стол.

Когато журналистът се върна на бюрото си, тя започна да му хвърля погледи изпод периферията на шапката си. Нима го беше помислила за хубав? Та той беше направо великолепен. Носеше бяла риза с навити ръкави и туидена жилетка. Имаше широки рамене и мускулести ръце. Гъстата, чуплива кестенява коса се виеше около ушите му и покриваше врата му. Носът му имаше чупка като на боксьор. Високите скули и силната долна челюст допълваха лицето му. Имаше широка, искрена усмивка.

Накрая Джо се насили да откъсне очи от него. Развърза панделката на кутията с подаръка за господин Стоутман. Докато я завързваше отново, очите ù пак попаднаха на красивия журналист. Той разговаряше с двама други млади мъже за разни вълнуващи неща – обир, намушкване, голям пожар. Разговорът им бе толкова различен от безсмислените брътвежи, които царяха в нейния дом.

„В Нюпорт ли ще ходите това лято, или в Саратога? Чувам, че Ели Монтгомъри сменила тапетите в приемната си. Видяхте ли новите цветни лехи на Мини Стивънс?“

Докато Джо подслушваше, един от мъжете повдигна въпрос, който бе не просто вълнуващ, а направо скандален. Тя се приведе напред, за да чува.

– Ей, Еди, разбра ли за хористката, дето паднала пред влака тази сутрин?

– Не е паднала , а се е хвърлила.

Говореше младият човек, който бе предложил стол на Джо. Сега знаеше името му – Еди. Беше се облегнал на стола си и си подхвърляше една гумичка, докато говореше.

– Сигурен ли си? – попита първият репортер.

– Научих го директно от извора – Оскар Рубин от моргата – отвърна Еди.

– Какво е станало?

– Имала афера с момчето на Бийкман. Бийкман-старши научил и изпратил младши при някаква леля в Бостън. Проблемът бил, че онзи идиот успял да постави момичето в затруднено положение. Казал ù, че ще се ожени за нея, после си плюл на петите.

Джо се сепна. Анди Бийкман беше заминал неочаквано за Бостън само преди няколко дни. Сега знаеше защо. И като си помислеше, че Ади му беше поднасяла чай на траурната гощавка след погребението!

– Стоутман знае ли?

– Да, но няма да го публикува – каза Еди, без да спира да подхвърля гумата. – Ще отхвърли материала. Точно както отхвърли материала ми за Чарли Монтфорт.

– Какъв материал? Там няма нищо интересно. Пистолетът на Монтфорт гръмнал. Нещастен случай. Край.

– Не е било нещастен случай – каза Еди.

Изведнъж вече не ù се струваше толкова вълнуващо да е във вестникарска редакция. Изведнъж Джо откри, че не може да диша.

– Ченгетата казаха, че е било нещастен случай.

Еди изсумтя.

– Платено им е да кажат така. Един новак, с когото се познавам, е бил на мястото. Видял е тялото и казва друго.

– Така ли? И какво казва? – попита другият журналист и хвана гумата на Еди във въздуха.

Еди се изправи.

– Че Чарли Монтфорт е допрял револвера до главата си и си е пръснал мозъка.

1 Бауъри е едновременно името на улица и на квартала около нея в южната част на Манхатън. – Бeл. прев.

2 Комисарят е началникът на нюйоркската полиция. – Бeл. прев.

Глава пета

Не беше истина. Не можеше да е истина. Джо се изправи с треперещи крака и се приближи до репортера.