Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Как смееш! Ужасните неща, които наговори за Чарлс Монтфорт... това е лъжа. Защо лъжеш? – попита тя прекалено високо.

Заобръщаха се глави. Младият мъж я погледна.

– Това какво ви интересува, госпожице? – попита той.

Джо се готвеше да му обясни, когато вратата към кабинета на Стоутман се отвори и излезе самият Стоутман, с угарка от пура в едната ръка, а другата на гърба на госта, когото изпращаше. Нисък и плешив, главният редактор бе облечен в лекьосана с мастило риза, жилетка и покрити с пепел от пура панталони. Двамата мъже се сбогуваха и едва тогава Стоутман видя Джо.

– Госпожице Монтфорт? Каква неочаквана приятна изненада – каза той. – Какво ви води в редакцията?

Джо, чийто гневен поглед все още бе прикован върху лицето на Еди, видя как се разширяват очите му, щом чу името ù. „Сега вече знае коя съм и се притеснява, че ще му създам проблеми – помисли си тя. – Хубаво. Заслужава си ги.“

„Това... това момче – щеше да каже тя на Стоутман, – това момче не бива да говори лошо за баща ми.“ Само че преди думите да излязат от устата ù, тя си промени решението.

– Подарък... – каза тя и му подаде кутията. – За вас от баща ми.

Вечно недоволното изражение на Стоутман се смекчи.

– Колко мило. Моите съболезнования, госпожице Монтфорт. Моля, влезте – покани я той.

Въведе Джо в кабинета си, затвори вратата и ù предложи стол. Предложи ù и чай, но тя отказа. Все още беше разстроена и не искаше да стои дълго в кабинета на Стоутман и да се задушава с миризмата от пурата му. Искаше да се върне в редакцията и да накара онова момче да отговаря за думите си.

Стоутман отвори кутията. Усмихна се с тъга при вида на сребърното шише.

– Това беше мое – каза той. – Баща ви го спечели, когато се обзаложихме кой ще стане президент през 1880 година. Аз избрах Ханкок. Той заложи на Гарфийлд. Чарли винаги залагаше на победители.

Той вдигна поглед към нея.

– Благодаря ви за подаръка.

– Няма защо – отвърна Джо, натъжена от спомените на Стоутман. При последните избори бе придружила баща си в редакцията на „Стандарт“. Изведнъж си даде сметка, че това никога няма да се повтори.

Тя се изправи. Стоутман също. Поговориха за топлото време и после Джо си тръгна. Колкото и да се беше натъжила, умът ù беше зает с мисли. Трябваше да говори с онзи репортер. Скоро нямаше да се появи възможност да дойде пак в редакцията. Когато излезе от кабинета на Стоутман, тя видя добра възможност. Репортерът стоеше край стълбите и говореше с едно от момчетата разносвачи. Беше си облякъл сакото и явно се готвеше да излиза.

– Ще ви изпратя до улицата, госпожице Монтфорт – каза Стоутман.

– Не е необходимо, господин Стоутман – бързо каза Джо. – Знам пътя. Приятен ден.

Тя се запъти към стълбището. Когато бе на няколко метра от първото стъпало, рязко спря, затвори очи и притисна ръка към челото си. Беше виждала Труди да прави този номер, когато искаше да си остане в леглото, вместо да ходи на училище. Сега Джо се надяваше, че Еди ще я види, но я видя Стоутман.

– Госпожице Монтфорт, добре ли сте? – попита той.

Джо отвори очи.

– Да, добре съм, благодаря ви – отвърна тя ядосана.

– Господин Стоутман! – извика един нов глас. Джо позна рецепционистката, която стоеше задъхана на стълбите. – Кметът е тук. Разпенил се е заради уводната ви статия за подземната железница.

Стоутман едва се сдържа да не изругае.

– Галахър! – излая той към Еди. – Изпрати госпожица Монтфорт до дома ù!

Джо не успя да потисне тържествуващата си усмивка. Едно пътуване с екипажа до горната част на града щеше да даде на Еди Галахър достатъчно време да се обясни.

По лицето на Еди се изписа тревога.

– Ама шефе, вече е пет часà – запротестира той.

– Не се тревожи, Галахър. На баровете по „Парк Роу“ няма да им свърши бирата толкова бързо. Мърдай! – нареди Стоутман и изчезна надолу по стълбите.

– Ужасно съжалявам, че се превръщам в товар за вас, господин Галахър – ледено произнесе Джо, – но внезапно почувствах слабост.

Еди с буреносен вид предложи на Джо ръката си. Тя я пое и му позволи да я поведе надолу по стълбите. Прекосиха фоайето и той задържа вратата отворена, за да мине тя. На тротоара той отново ù предложи ръката си и я поведе към екипажа.

– Госпожице Джо, какво е станало? – загрижено я попита Долан, щом я видя.

– Малко ми се зави свят – излъга Джо. – Господин Галахър любезно предложи да ме изпрати до вкъщи.

– Знаех си, че не бива да идвате тук – завайка се Долан, докато ù помагаше да се качи в екипажа.