Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Трябва да е някъде тук – прошепна сега, докато ровеше из едно от чекмеджетата в бюрото. Извади оттам една ножица, няколко писалки и кутия кибрит – какво ли не, но не и бележник. Претърси и останалите чекмеджета, погледна под попивателната, но не откри нищо.

„В книгите с мистерии, които чета, никога не е така. Там винаги има тайно отделение в някое чекмедже. Или тайни рафтове в библиотеката. Нещо – мислеше си тя. – Помогни ми, татко. Моля те.“

Тя обиколи бюрото в търсене на тайник под паркета, но не откри нищо. После издърпа всички чекмеджета и ги нареди на пода. След това опипа вътрешността на бюрото с надеждата да намери тайно резе или копче. Усилията ù останаха безрезултатни. С тежка въздишка Джо върна чекмеджетата на местата им. Тъкмо затвори последното, и чу звук – изскърцване.

Джо познаваше този звук. Идваше от разхлабената дъска пред вратата. Знаеше и каква е причината за звука.

Тийкстън.

Глава седма

Джо знаеше, че разполага едва с няколко секунди.

Облиза пръсти и стисна фитила на свещта. Пламъкът угасна със съскане, но без дим. Тя сграбчи свещника и пролази под бюрото, при което поряза коляното си на нещо невидимо. Издърпа стола на мястото му пред бюрото точно когато вратата започна да се отваря.

Чуха се стъпки. Неговите . Прекосиха стаята бавно. Тя го чу да проверява ключалките по прозорците, после да навива часовника. „Какво го е довело тук?“ – зачуди се тя. Дали я беше чул да ходи из къщата?

„Върви си, Тийкстън – примоли му се тя наум. – Махни се.“

Само че той не се махна. Вместо това се приближи до бюрото и намести попивателната.

– Дявол я взел тази камериерка – измърмори той. – Казах ù да не пипа нищо в тази стая.

Сега стоеше пред бюрото. Само една дървена плоскост го делеше от Джо. Сърцето ù биеше толкова силно, че тя се уплаши да не го чуе Тийкстън. Представи си го как заобикаля, дърпа стола и се навежда да я погледне с мазна, тържествуваща усмивка.

– Госпожице Джо? Колко необичайно. Всичко наред ли е? – щеше да я попита.

До сутринта майка ù щеше да е информирана в подробности за всичко. Не му се искало да разпространява слухове – така щеше да каже той на готвачката, госпожа Нелсън, която пък после щеше да разкаже на цялата къща, но бил много притеснен за госпожица Джо. Държала се твърде смело за една млада дама.

След период от време, който ù се стори като цял час, но всъщност трая едва минута, Джо го чу да се отдалечава и да затваря вратата след себе си. Тя отпусна дълго задържания си дъх и изпълзя изпод бюрото. Върху нощницата ù имаше кърваво петно, точно пред коляното. Спомни си, че в едно от чекмеджетата имаше кутия кибрит. Изрови я, запали свещта си и огледа порязването. Раната бе тънка, но дълбока. „Какво ме е порязало?“ – запита се тя.

Тя клекна и прокара ръка по дъските на паркета под бюрото. Нещо поряза дланта ù и тя се сепна от болка. Доближи свещта до пода и отново ги огледа внимателно. Видя тънко, остро парче метал да се подава между две от дъските. Едната беше малко по-къса от останалите и по-протрита.

Джо така се развълнува, че изправи рязко гръб и си удари главата в бюрото.

– Да му се не види! – изсъска тя.

Грабна един нож за писма от бюрото и подпъхна острието под ръба на късата дъска. Тя излезе съвсем лесно. Под дъската лежеше бележникът на баща ù. Плиткото скривалище беше облицовано с олово, за да държи мишките надалече. Именно ръбът на тази облицовка я беше порязал.

– Бог да благослови черното ти сърце, Тийкстън – прошепна тя.

Ако не беше дошъл да души наоколо, нямаше да ù се наложи да се крие под бюрото. Джо вдигна бележника и прелисти до 15 септември. Между тази страница и следващата бяха пъхнати десет банкноти по сто долара. Джо никога не беше виждала толкова пари на едно място и сега гледката предизвика безпокойство. Знаеше, че в деловите си операции баща ù плащаше с чекове, не с пари в брой.

Тя остави парите на пода и разгледа страницата, надявайки се да открие нещо, което да ù подскаже защо се е самоубил. Видя записка „Среща, съдружници ВХ, 12 обяд“, направена със спретнатия почерк на баща ù. В нея нямаше нищо необичайно. ВХ беше „Ван Хутън“, корабната компания, в която баща ù беше съдружник. Той редовно присъстваше на срещи с останалите съдружници.

По-надолу на страницата имаше още една записка: „А. Джеймисън, 16 ч.“ Джо знаеше, че Артър Джеймисън е банкерът на баща ù. „Да не би татко да е ходил в банката този ден, за да изтегли тези хиляда долара?“ – запита се тя.