Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Обърна на страницата за по-следващия ден, 17 септември. В долния ù край имаше нещо, което бе необичайно, последната записка за деня: „Кинч, КВХ, 23 ч.“

КВХ беше съкращение за „Кея на „Ван Хутън“, където се намираше централата на фирмата. Баща ù винаги ползваше това съкращение. Но какво беше Кинч? Името не говореше нищо на Джо. Звучеше странно. Може би не бе име на човек, а на кораб. Това би било по-логично предвид КВХ. Но пък защо му е било на баща ù да се качва на някакъв кораб, особено в такъв късен час? Съдружниците във „Ван Хутън“ не се качваха да инспектират товарите по корабите, това правеха чиновниците във фирмата.

Тя прелисти до деня преди смъртта на баща ù, 15 септември. В долната част на страницата стоеше същата записка. „Кинч, КВХ, 23 ч.“ Но тук имаше и още нещо. Нещо, което беше писано явно набързо, защото буквите бяха едри и разкривени. „Елинор Оуенс, р. 1874 г.“

– Коя е Елинор Оуенс? – прошепна Джо. Не беше роднина, нито приятелка на семейството, Джо никога не беше чувала името ù. Не беше и служителка във фирмата. Във „Ван Хутън“ работеше само една жена – чистачката на офиса, а тя се казваше Тили Полк. Щом Елинор Оуенс не бе семейна приятелка, нито служителка, то каква беше тогава?

Когато отговорът се появи в главата на Джо, тя спря да диша.

– Мили боже – каза в тишината. – Баща ми е имал любовница.

Глава осма

Джо бе виждала такива жени. Возеха се в бляскави екипажи из парка, носеха прекалено много бижута и бяха силно гримирани.

Не се предполагаше да знае за тях, но Труди ù бе разказала какви са. Имаха приятелка в училище, Джасинта Смит, която един ден си тръгна без обяснения.

Труди се зае да проучи случката и откри, че бащата на момичето имал любовница, която родила дете от него. Когато той отказал да се погрижи финансово за бебето, жената му отишла на гости тъкмо докато семейството давало официална вечеря. Последвалият скандал бил толкова унищожителен, че на семейството се наложило да се пресели в Кливланд.

– Но защо му е било на господин Смит да прави подобно нещо? – бе попитала Джо.

– Защото госпожа Смит е умряла риба. Личи си от пръв поглед. Мъжете трябва да бъдат задоволявани. Имат си нужди.

– А жените нямат ли? – бе попитала Джо.

– Само лошите – бе отговорила Труди.

Сега Джо отново погледна озадачаващата записка. „Какво значи това „р“ пред годината? – чудеше се тя. – Ако е „родена“, значи Елинор Оуенс не може да е била любовница на татко, защото сега трябва да е само на шестнайсет. Поне се надявам да не може да му е била любовница.“

После ù мина още по-недопустима мисъл: че Елинор Оуенс би могла да е дете на баща ù и любовницата му, дете, което е достигнало пълнолетие и иска пари. Може би го е изнудвала, затова е изтеглил толкова много пари.

– А може би просто полудявам – каза на глас Джо.

Баща ù беше мъж за пример. Ходеше на черква всяка неделя и вечеряше вкъщи почти всеки ден. Всяка седмица пращаше цветя на майка ù. Беше толкова възможно да има любовница, колкото и да гласува за Демократическата партия.

Колкото повече мислеше за цялата работа, толкова по-невероятна ù се струваше.

„Защо толкова бързо повярвах на Еди Галахър? – запита се тя. – Той сигурно е от онези журналисти, които са готови на всичко, за да се сдобият с интересна история, дори ако се наложи да си я измислят. Записките може да са свързани с работата на татко, а смъртта му може наистина да е била нещастен случай.“

Колкото и да се опитваше да се убеди в това, не си вярваше. Въпреки всичко, ако баща ù наистина се бе самоубил, трябва да е имало причина да го направи. Каква беше тя?

Джо разлисти бележника назад и изчете всичко записано в периода август – септември, но не откри нищо необичайно. Прегледа бележника и напред, към несъстоялите се ангажименти на баща си. Отново нищо необичайно не привлече вниманието ù, докато не стигна до 15 октомври. „Кинч, КВХ, 23 ч.“ – пишеше в бележника.

„Какво значи това?“ – запита се Джо.

Часовникът на първия етаж удари три пъти. Джо знаеше, че утре ще се чувства като парцал, ако не поспи поне малко. Прибра бележника в джоба на пеньоара си и постави дъската на мястото ù. Докато взимаше свещта си, чу шум на улицата – силен метален трясък.

Любопитна да разбере откъде идва шумът, тя пристъпи към прозореца. Сиянието на уличните лампи разкри жена, която ровеше в боклукчийска кофа. Беше клошарка, Лудата Мери. Джо я познаваше. Всички я познаваха. Мери обикаляше града и събираше кости, които продаваше на производителите на лепило, парцали, които се ползваха в хартиените фабрики, и всичко друго, което можеше да ù донесе няколко цента.