Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Моля те, чичо – каза Джо.

Очите на Филип се изпълниха с мъка. Изведнъж ù се стори стар и много изморен.

– Скъпо мое момиче – започна той. – Толкова ми се искаше никога да не водим този разговор. Да. Чарлс се самоуби. Съжалявам, Джо. Толкова много съжалявам.

Глава десета

Въпреки че Джо се беше подготвила за удара, думите на Филип ù причиниха силна болка.

„О, мили боже, значи е вярно – помисли си. – Еди Галахър беше прав.“

– Изцяло обвинявам себе си – каза Филип с глас, предрезгавял от мъка. – Видях Чарлс в деня на смъртта му. Имахме среща на съдружниците в кабинета му относно един кораб, който бихме искали да купим. Имаше нещо необичайно, Чарлс сякаш не бе на себе си. Двамата с него поговорихме, след като останалите си тръгнаха, и той призна, че нещо го измъчва. Говореше несвързано.

– Какво каза? – попита Джо.

– Как чувства, че положението му е безнадеждно. Как щяло да е по-добре, ако умре.

– Татко е казал това? – изуми се Джо.

Тези думи изобщо не звучаха като нещо, което баща ù би могъл да каже.

– Да, каза го, а аз се разгневих, че говори така. Припомних му, че има семейство и много приятели. Започнахме да спорим. Сега дълбоко съжалявам за това. Умолявах го да ми се довери, да ми каже какво го мъчи, но той отказа и аз си тръгнах. Преди да изляза от къщата, се отбих в кухнята. Преди срещата бяхме обядвали и исках да поднеса поздравленията си за вкусните ястия на госпожа Нелсън. Поговорих с нея и излязох, и същата вечер брат ми се застреля – Филип покри лицето си с ръце. – Видях го. Видях го проснат на пода на кабинета си, мъртъв. Този образ никога няма да се заличи от съзнанието ми. Никога. Отново и отново изживявам този ден, знаейки, че можех да предотвратя смъртта на Чарлс, ако не бях започнал да споря с него. Ако бях успял да го убедя да сподели тревогите си с мен. Как можах да го предам?

– Вината не е твоя – разгорещено възрази Джо. Сърцето я болеше за чичо ù. – Ако искаше да се довери на някого, това със сигурност щеше да си ти.

Филип свали ръце от лицето си. Кимна, но Джо виждаше, че не го е убедила. Де да можеше да разбере причината за смъртта на баща си, щеше да го убеди, че вината не е негова.

– Нещо е подтикнало татко към тази постъпка – каза тя. – Възможно ли е да са били парични тревоги? Бизнесът? Да е имал разногласия с някого от съдружниците?

– Финансите на баща ти не са подходяща тема за разговор – заяви Филип, – но в отговор на въпроса ти – не, финансовите му дела бяха в ред и доколкото ми е известно, не е имал разногласия с никого.

Джо извади бележника на баща си от чантичката си.

– Намерих това в кабинета на татко – обясни тя, като реши, че е най-добре да не навлиза в подробности как точно го е намерила. Чичо ù не би одобрил подобно поведение. – Вътре има няколко озадачаващи записки. Мислиш ли, че могат да имат нещо общо със смъртта му?

Тя му показа страницата за 15 септември и посочи записките „Кинч, КВХ, 23 ч.“ и „Елинор Оуенс, р. 1974 г.“. После му показа страницата за 17 септември и втората записка „Кинч, КВХ, 23 ч.“

Филип ги погледна, после поклати глава.

– Боя се, че тези имена не ми говорят нищо – каза той.

Джо се умърлуши. Сигурна беше, че Елинор Оуенс има нещо общо със смъртта на баща ù, и се надяваше чичо ù да ù каже коя е тази жена.

– Ако искаш, остави бележника при мен и ще попитам и другите съдружници – предложи Филип и посегна да вземе бележника.

Джо обаче не искаше да се разделя с него.

– Бих предпочела да го задържа. Напомня ми за татко – обясни тя. – Ще ти препиша имената.

Филип кимна.

– Много добре – съгласи се той.

Джо продължи с въпросите си.

– Знаеш ли защо татко би се срещал с банкера си в деня на смъртта си? – попита тя и посочи записката „А. Джеймисън, 16 ч.“, записана на страницата за 16 септември. – Теглил е пари. Бяха прибрани в бележника. Сметнах за най-разумно да ги оставя вкъщи.

– Не, но това не ми се струва необичайно. Той често се виждаше с банкера си – отвърна Филип. – Що се отнася до парите, знам, че обсъждаше с Долан покупката на два нови коня за екипажа. Може би е открил животни, които са му харесали.

– Оставил ли е бележка? – попита Джо с надежда.

Филип поклати глава.

– Джо, мисля, че това е...

Достатъчно . Джо знаеше, че това ще е следващата му дума. Той искаше да приключи разговора, но тя не му даде тази възможност.

– Не знам дали това има нещо общо със смъртта на татко – прекъсна го тя, – но снощи пред къщата стоеше един странен човек. Имаше нещо по лицето, някакви белези. Татко познавал ли е такъв човек? Споменавал ли ти го е?