Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Разбира се, чичо Филип – обеща Джо и се насили да му се усмихне.

Той стисна ръката ù.

– Доброто ми момиче – каза той и я пусна.

Джо се изправи от мястото си и Филип я придружи до фоайето. Докато Харни ù държеше палтото, погледът ù отново срещна очите на адмирала. Сивите му очи гледаха предизвикателно.

„Fac quod faciendum est.“ На Джо ù се стори, че той е казал на глас тези думи.

– О, Джо, сетих се нещо – каза Филип. – Вчера се видях с госпожа Олдрич. Покани Карълайн и Робърт на гости в Херъндейл за следващия уикенд. Приятелката ти Гъртруд ван Ейк и Гилбърт Гроувнър също ще бъдат там. Госпожа Олдрич се чудеше дали майка ти би могла да бъде убедена да ти позволи и ти да отидеш. Ти би ли искала? Ако да, ще поговоря с Ана. Просто едно скромно събиране в най-тесен кръг, нищо в разрез с траурните традиции. Мисля, че смяната на обстановката ще ти се отрази добре. Един престой сред природата ще ти помогне да се отървеш от мрачните си мисли.

– С удоволствие. Благодаря ти, чичо – каза Джо. Тя го целуна за сбогом и тръгна надолу по стълбите към екипажа си.

Само че не Херъндейл бе мястото, което искаше да посети, когато Долан ù отвори вратичката.

Това място бе Рийд Стрийт, номер 23.

Глава единайсета

– Как се влиза в това нещо, като няма звънец и иконом? – зачуди се Джо на глас.

Тя стоеше пред вратата на един пансион и гледаше през стъклата. В запуснатия вестибюл гореше мъждива крушка и осветяваше един ръждив радиатор и няколко празни бутилки от мляко. Тясно стълбище водеше към горния етаж.

Джо вдигна ръка в ръкавица и потропа на вратата, но никой не отвори. Тъкмо се готвеше да потропа отново, когато някакъв човек кресна така силно откъм тротоара зад гърба ù, че я стресна.

– Ей, Томи! Томи Бартън! – човекът почака няколко секунди, после сви ръце около устата си на фуния и пак кресна: – Бартън, лениво копеле! Отваряй!

Над главата на Джо някой отвори прозорец.

– За бога, Ал, какво искаш? Спя!

– Вече не спиш. Пресата в „Трибюн“ се е счупила. Шефът казва да си занесеш задника там моментално!

Размениха се още няколко вулгарни думи, прозорецът се тресна и Ал си тръгна. След минута един млад мъж със сънени очи и рошава коса се понесе надолу по стълбите. Отвори широко вратата и профуча покрай Джо. Решена да не пропуска този шанс, тя хвана вратата, преди да се е затворила.

– Извинете, господине! – викна след мъжа. – Търся Едуард Галахър. Може ли да ми кажете на кой етаж е неговият апартамент?

Томи Бартън спря и се обърна. Изгледа я от глава до пети. Джо бе облечена в тъмносиво палто и рокля в същия цвят. Тоалетът ù беше отпреди два сезона. Кройката бе семпла, но привлекателна. Косата ù бе завита в кок, придържан от гребен от черен кехлибар.

– На мен ми се налага да ходя при Дела Макивой, ако ми се прииска момиче, и която и да избера, никога не изглежда като теб – каза Бартън. – Ти от кой дом си, сестро?

Що за странен въпрос, помисли си тя.

– От собствения си, разбира се. На площад „Грамърси“ – отвърна тя.

Томи Бартън подсвирна.

– Богаташка, а? Явно добре им плащат в „Стандарт“.

Джо премигна насреща му неразбиращо.

– Нямам представа от размера на заплащането на господин Галахър. Бъдете добър да...

– На втория етаж е. Втория етаж вдясно. Бъдете мила с него.

Джо кимна несигурно.

– Непременно.

Тя пристъпи във вестибюла и се огледа. Стените бяха опушени, а линолеумът на пода бе силно износен. Във въздуха се носеше острата миризма на кисело зеле. Някой викаше.

„Отивай си вкъщи. Веднага – подкани я някакъв вътрешен глас . – Това е лудост.“

И наистина беше лудост. Беше поела огромен риск. По-рано през деня беше взела от бюрото на баща си ключа му за входната врата и една стодоларова банкнота от бележника. После бе пратила прислужницата си Кейти да изтича до банката, за да развали банкнотата на по-дребни. Преди половин час, в десет вечерта, бе излязла от дома си без придружител, и то за да отиде при мъж. Беше ù се наложило да надхитри Тийкстън, за да успее. Момичетата от добри семейства не обикаляха по улиците след мръкване. Ако някой я познаеше, репутацията ù щеше да бъде съсипана.

Джо знаеше, че трябва да послуша вътрешния си глас. Само преди два дни чичо ù бе подчертал колко е важно поведението ù да бъде безукорно. Сега, докато си припомняше строгите му предупреждения, почти изгуби смелост да продължи.

„Ако някой ме види тук, ако се разбере какво правя...“ – тревожеше се тя, а очите ù колебливо оглеждаха стълбището.