Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Не, не ми е споменавал – каза Филип, видимо разтревожен. – Какво правеше този човек? Да не се е опитвал да влезе в къщата?

– Не, стоеше под уличната лампа и гледаше към прозореца на кабинета на татко. После си тръгна.

– Сигурно е бил просто някакъв скитник – каза Филип и сякаш се успокои. – Но ако го видиш пак, кажи на Тийкстън и го накарай да извика полиция.

Сега на Джо ù се наложи да призове цялата си смелост за следващия въпрос.

– А татко... имаше ли си някого? Някой друг, имам предвид.

Филип изглеждаше объркан.

– Не те разбирам – каза той.

– Някоя друга жена освен майка ми. Възможно ли е Елинор Оуенс да е била тази жена?

– Мили боже, Джоузефин! – изригна Филип, отново изваден от равновесие. – Как е възможно една добре възпитана млада дама дори да си помисли да зададе такъв въпрос? Разбира се, че не е имало никаква друга жена освен майка ти!

Джо се присви от острия тон на чичо си, но се зарадва да разбере, че баща ù не е имал любовница.

– Смятам, че зададе предостатъчно въпроси – предупреди я той сега. – Зная защо ги задаваш, но вече трябва да спреш. Това не е здравословно. Няма да откриеш причината, която търсиш. Аз вече се опитах. Единственото, което постигаш, е това, че се самоизтезаваш.

Джо отвори уста да възрази, да му каже, че биха могли да открият причината за смъртта на баща ù, ако продължат да я търсят, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

– Не говори. Мисли , Джо. Помисли за това, което ми каза току-що. Говори ми за разногласия със съдружниците, за възможността баща ти да е общувал със странно изглеждащи мъже и с леки жени. Нещо от това звучи ли ти като типично негово поведение? Обяснява ли защо е отнел собствения си живот? Не. Всичко това просто петни паметта му – ядно каза Филип.

Джо не отговори, а сведе поглед към ръцете си, събрани в скута. Думите на чичо ù целяха да я накарат да се засрами от себе си, тя го знаеше. Така се правеше, когато някой искаше да накара някое момиче да не прави нещо – засрамваха я.

„Не си пълни чинията, това показва алчност. Не носи ярки цветове, ще изглеждаш като лека жена. Не задавай толкова въпроси, хората ще си кажат, че си твърде смела.“

– Помисли също така и за безотговорното си поведение – продължи Филип. – Цяло щастие е, че никой не те е видял на „Парк Роу“. Никой важен, имам предвид. Щастие за всички нас .

– Какво имаш предвид? – попита Джо и вдигна поглед.

Филип не отговори веднага. Когато най-сетне заговори, Джо остана с впечатлението, че подбира всяка своя дума внимателно.

– Положих много усилия истината за смъртта на баща ти да не попадне във вестниците. Ако не го бях направил, шансовете ти да се омъжиш изгодно щяха да изчезнат. През първите дни след смъртта му се носеха слухове и не желая тези слухове да започнат отново. Когато ходиш на места, където нямаш работа, и говориш с хора, с които не бива да говориш, рискуваш да се случи именно това. Зная колко дълбоко скърбиш, Джо, но нека тази скръб не става причина за падението ти. Това е последното нещо, което баща ти би искал.

„Еди бе прав и за това – помисли си Джо. – Чичо Филип наистина е платил на властите да кажат, че смъртта на татко е била нещастен случай.“

Филип посегна и я хвана за ръката.

– Цялото щастие на една жена зависи от брака ù и аз възнамерявам да ти осигуря възможно най-добрия брак.

Джо кимна. Нямаше какво друго да направи. Беше ù дотегнало да слуша за ергени и бракове. Знаеше, че чичо ù иска най-доброто за нея, но не можеше да направи това, което той искаше от нея. Не можеше да прибере чувствата си в спретната малка кутийка. Баща ù бе отнел собствения си живот. Нещо го беше подтикнало към това, нещо ужасно. Иначе в никакъв случай не би постъпил по такъв начин.

Чичо ù не искаше да рови по-дълбоко, за да намери отговори, и тя разбираше защо – беше прекалено разстроен от загубата на брат си, прекалено потиснат от вината, която изпитваше, и прекалено разтревожен някой да не си развърже езика. Но тя трябваше да рови по-дълбоко. Беше погребала баща си, но духът му бе останал с нея – по тихите улици около площад „Грамърси“, в притихналите стаи на къщата, в дълбините на сърцето ù. Този дух щеше да остане в нея вечно, ако не научеше защо баща ù се бе самоубил.

Филип, без да пуска ръката ù, каза:

– Отнесох се с теб като с възрастен човек, Джо, и сега очаквам от теб да се държиш като възрастен човек. Майка ти не се е досетила за истината и това ме радва. Същото важи и за леля ти, и за братовчедите ти. Умолявам те да продължиш да се държиш храбро, както досега, и да бъдеш утеха за семейството си вместо източник на нови тревоги. Ще го направиш ли за мен?