– Я гледай ти, Еди Г.! Виждам, че си ми получил съобщението. Хубаво, защото умирам от глад. Къде ще ме водиш? – попита младият мъж с черната кожена престилка.
Имаше кръгло, очилато лице и беше целият в кръв. Джо се втренчи в алените капки, които падаха от ръба на престилката му на пода, и ù се повдигна. За пръв път в живота си тя бе благодарна за възпитанието си, което изискваше емоциите да се крият на всяка цена. Сега този навик ù помогна да задържи емоциите си в тайна и вечерята си на мястото ù.
– Минава десет, Оск, повечето ресторанти вече затварят – напомни му Еди. – Ще те заведа на вечеря утре.
– Дано да е някъде на хубаво място – заяви Оскар. – Длъжник си ми. Момчетата от „Хералд“ и „Уърлд“ наминаха. Пратих ги да си ходят с празни ръце.
– Как ти звучи „Морети“?
– Там вечерях снощи.
– „Донлън“?
– Писна ми от стриди.
– „Мук“?
– Мосю Мукен! Това е приказка – Оск вдигна окървавен палец. – Но само ако в менюто за вечерта има буябез3.
„Мили боже – помисли си Джо. – Намираме се в морга. Как могат да говорят за храна?“
– Кой е този? – попита Еди и посочи едно обезобразено тяло, проснато върху бяла маса, настлана с бели плочки.
Джо не го погледна. Ако го беше направила, щеше да побегне навън с писъци, знаеше си.
– Неизвестен. Пътна злополука. Ей сега го донесоха ченгетата. А тя коя е? – попита мъжът с черната престилка и посочи Джо.
– А, тя ли? – рече Еди. – Това е... това е новата ни стажантка. Джоузефин...
– Джоунс. Джоузи Джоунс – довърши бързо Джо, благодарна на Еди за лъжата. Не можеше да допусне да се разчуе, че госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“ посещава моргата в свободното си време. – Много ми е приятно, господин...
– Оскар. Оскар Рубин. Стажантка, а? Е, сигурно всеки вестник иска да си има собствена Нели Блай.
Той ù протегна ръка. Ръка, покрита с кръв. Джо се втренчи в нея ужасена.
– О, извинете – каза той.
Избърса кръвта, или поне повечето, и пак протегна ръка. Джо нямаше друг избор, освен да я поеме и да се здрависа с него. Еди я гледаше изпитателно, очаквайки тя да изпадне в истерия. Тя знаеше, че я изпитва и че трябва да издържи изпита, ако иска той да ù помогне.
– Моргата ли? – бе попитала, когато той каза накъде се е запътил.
– Да, моргата. Навита ли сте?
– Да, господин Галахър, навита съм – бе блъфирала тя. – Всъщност няма по-навит човек от мен.
Когато стигнаха болница „Белвю“, ръцете ù се разтрепериха. Докато стигнат до моргата, и краката ù трепереха.
Посрещнаха ги редици дълги бели маси, покрити с плочки. Върху тях бяха наредени тела – четирима мъже, две жени, едно момче. По дължината на масите имаше улеи за оттичане на кръвта и другите телесни течности, както и на водата, която неспирно капеше по труповете от пръскачките, увиснали от тавана. Миризмата бе неописуема: смесица от разлагаща се плът, ръждивия мирис на кръвта и катранената воня на карболов сапун.
Студът и влагата се просмукаха в Джо, но според нея най-лошото бе усещането за тъга, което витаеше из помещението. Хората по тези маси не бяха умрели там, където трябваше – в дома си, заобиколени от най-близките си. Те бяха умрели насилствено, на улицата – като неизвестния мъж, или зад някой склад, сами и изоставени.
– Предполагам, че ще искате да го видите? – каза Оскар.
– Умирам да го видя – отвърна Еди.
Оскар подбели очи.
– Дано буябезът на Мук е по-пресен от шегите ти.
Джо бе чувала за черен хумор, но Еди и Оскар се държаха почти весело около труповете. Телата, кръвта – тези неща сякаш не ги впечатляваха.
– Ето го там – посочи Оскар и поведе Еди към една маса близо до отсрещната стена. Джо ги последва.
Върху масата бе проснат мъж. Слаб, с рядка коса и проскубани мустаци. От кръста надолу го покриваше бял чаршаф. Гръдният му кош бе тесен, блед и гладък. Джо никога досега не бе виждала голия гръден кош на мъж. Лицето и шията му бяха покрити с ярки пурпурни петна. По устните и брадичката му имаше следи от засъхнала слюнка. Очите му бяха отворени.
– Запознайте се с Оливър Литъл – каза Оскар.
Това беше твърде много. Гърдите на нещастния човек, толкова открити и уязвими. Тъжните му празни очи. Звукът от капеща вода. Миризмата. На Джо ù прилоша. Тя стисна юмруци и заби ноктите в дланите си. Болката проясни мозъка ù.
– За какво е водата, господин Рубин? – попита тя.
Отчаяно затърси нещо, на което да спре погледа си. Оскар. Еди. Искаше да гледа където и да е, но не и в Оливър Литъл.
Читать дальше