Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Разказът на Оскар разтърси Джо. Имаше чувството, че ще избухне в сълзи, докато той говореше. Единствено с усилие на волята успя да запази самообладание, с ясното съзнание, че ако внезапно изпадне в истерия, Оскар ще се почуди за причината. Когато той най-сетне свърши разказа си, тя успя да се усмихне и да се сбогува с него, след което с олюляване излезе от моргата и пристъпи на улицата.

– Бил е убит – каза на Еди. – Баща ми е бил убит . Някой е изстрелял куршум в главата му и го е оставил да умре. Трябва да информирам властите, господин Галахър. Незабавно.

– Хайде първо да ви намерим някоя пейка, за да поседнете за минута – предложи Еди в опит да я успокои.

– Само ми кажете къде е най-близкият полицейски участък – настоя Джо.

Спъна се в купчина конска тор. За втори път Еди успя да я хване, преди да падне.

– Хайде – той обви ръка около раменете ù. – Ще вземем ей онзи файтон и ще отидем у нас. Ще ви направя нещо за пиене, после ще ви изпратя вкъщи.

Джо поклати глава.

– Не мисля, че това е добра идея, господин Галахър.

– Самото ви присъствие тук не е добра идея, госпожице Монтфорт. Опитах се да ви го кажа.

– Така е, наистина. Съжалявам – промълви Джо.

Еди нежно каза:

– И аз съжалявам. А сега, моля ви, елате с мен, преди да сте припаднала.

– Добре съм. Наистина. Просто се препънах, това е – възрази Джо.

– Определено се препънахте – мрачно каза Еди. – В нещо много по-лошо от купчина конска тор.

Глава четиринайсета

Апартаментът на Еди, стая наглед два на два метра, с ниша за леглото, беше спартански обзаведен и пълен с книги.

– Седнете – покани я той и посочи разклатената дървена масичка и двата стола от двете ù страни. После си свали сакото и го закачи на гърба на единия стол.

Джо седна. Гласът на Оскар отново зазвуча в главата ù. Тя се изправи и закрачи напред-назад, за да се разсее от тежките мисли.

Еди се опита незабелязано да си оправи леглото, после напълни чайника с вода и го понесе към малката камина, в която мъждукаха няколко въгленчета. Той ги разбута, за да се разгорят, постави над тях триножник и сложи върху него чайника.

– Нямам печка. Хазяйката ни готви – обясни той. – Но мога да варя вода. Искате ли чаша кафе?

– Чай, моля.

– Хм, какво ще кажете за кафе?

Джо кимна.

– Със сметана, моля. И две бучки захар.

Докато Еди мелеше кафе в дървена ръчна мелничка, Джо огледа стаята. Никога преди не бе влизала в стаята на мъж, освен в тази на братовчед ù Робърт, когато бяха малки. Стаята на Еди я заинтригува.

Освен леглото, в нишата имаше и малко нощно шкафче и лампа. Извън нишата на едната стена стоеше малка мивка с лавица върху нея, на която бяха наредени няколко чаши за кафе, няколко водни чаши и бутилка уиски. Под единствения прозорец на малка масичка стоеше пишеща машина. До отсрещната стена имаше скрин, върху който бяха разхвърляни копчета за ръкавели, нож за писма и няколко дребни монети. Имаше и три книги: „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, „Край езерото Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо и „Десет дни в лудницата“ на Нели Блай – книга, чието присъствие тук развълнува Джо.

Тя взе книгата на Блай и я прелисти, припомняйки си шумното обществено възмущение, предизвикано от статиите на Блай за ужасното отношение, което бе изтърпяла при престоя си като пациентка в приюта за душевноболни жени на остров Блакуелс. Благодарение на тези статии бяха въведени промени в отношението към психичноболните.

– Госпожица Блай е невероятно смела, нали? – каза Джо и остави книгата на мястото ù.

– Вие четете Нели Блай? – изненада се Еди.

– Всяка дума, която напише – каза Джо. – Опитвам се и аз да пиша като нея. Колкото мога – добави смутено.

Еди, който сглобяваше пресата за кафе, се обърна и я изгледа.

– Сериозно ли говорите?

Джо кимна.

– Написах една статия за училищния вестник – за лошото отношение към момичетата, които работят в местната тъкачна фабрика. Интервюирах няколко от тях.

– Госпожице Монтфорт, вие сте пълна с изненади. Много бих искал да я прочета.

– Ще ви изпратя ръкописно копие – каза Джо с въздишка. – Защото се съмнявам, че някога ще бъде публикувана. Директорката ни се интересува повече от стихове за котенца, отколкото от здравето и благополучието на местните деца.

– А Джулиъс Чеймбърс? Джей Рийс?

Джо закима ентусиазирано. Както Блай, така и Чеймбърс и Рийс принадлежаха към нова порода журналисти, които описваха социални неправди с надеждата да им бъде сложен край.