Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Да – каза Джо, благодарна, че си е осигурила помощта му. – Съгласна съм.

Обстоятелствата около смъртта на баща ù се бяха променили, но не и нуждата ù да намери отговори на въпросите си.

Еди протегна ръка и те скрепиха съглашението си с ръкостискане. Джо, която никога досега не бе сключвала сделка, продължи да разтърсва ръката му известно време.

– Вече можеш да ме пуснеш – подсказа Еди.

– О – възкликна тя смутено. – Добре.

Все така смутена, тя вдигна чашата си с кафе и отпи от вече не толкова горещата течност.

– Кога ще започнем? – попита.

– Веднага, но...

– Веднага? – грейна Джо. – Наистина ли?

Еди вдигна ръце, за да я накара да замълчи.

– Да, но чакай малко. Преди да започнем да търсим отговори, трябва да зададем още един въпрос. Въпросът вече не е „Кой е успял да потисне Чарлс Монтфорт до такава степен, че да го накара да се самоубие?“ Въпросът е: „Кого е успял Чарлс Монтфорт да ядоса до такава степен, че този човек да поиска да го убие?“

Глава шестнайсета

Еди извади бележник от горното джобче на сакото си.

– След като се разчу за смъртта на баща ти, реших да хвърля един поглед на полицейския доклад – обясни той. – Това стана преди разговора ни с Оскар, разбира се, но информацията, която научих от него, може би все пак ще ни бъде полезна.

– Какво пишеше в доклада? – попита Джо. Нямаше търпение да чуе.

Еди отвори бележника.

– Пише, че всички съдружници във „Ван Хутън“ са били във вашата къща по-рано този ден на обяд и после на среща. Икономът ви, господин Тийкстън, ги посрещнал и после ги изпратил – всички без Филип Монтфорт, който си тръгнал през входа за прислугата, защото минал през кухнята да поздрави готвачката.

– Да – потвърди Джо. – Така ми каза чичо ми.

– Тийкстън също така казал, че преди чичо ти да отиде в кухнята, двамата с баща ти се скарали. Тийкстън чул да си говорят с повишен тон.

– Така е. Чичо ми каза, че баща ми не бил на себе си, и твърдял, че няма за какво да живее. Чичо се опитал да го вразуми. Спорът се разгорещил – обясни Джо.

Еди се намръщи.

– Това звучи логично, ако баща ти се беше самоубил, но се оказва, че не го е направил.

– Мисля, че и в двата случая звучи логично – рече Джо. – Може би неприятностите или заплахите от страна на убиеца са го разстроили толкова силно, че му се е приискало да се самоубие.

Еди обмисли думите ù. Погледна си пак записките.

– Тийкстън разказал, че до четири следобед всички си били тръгнали и че той заключил вратите в девет вечерта – предната врата, входа за прислугата и градинската врата. Около полунощ бил събуден от изстрел, както и останалата прислуга – Ейда Нелсън, Катрин Макманъс, Полин Клоп и Грета Шмит.

– Логично. Сигурна съм, че всички са чули изстрела. Стаята на госпожа Нелсън е до кухнята. Също и тази на Тийкстън. Трите прислужници спят на последния етаж. Само Долан, кочияшът, не би могъл да чуе изстрела. Той живее зад площада, в апартамент над гаража.

– Господин Тийкстън и госпожа Нелсън разказали, че веднага се втурнали нагоре по стълбите и се сблъскали с майка ти пред вратата на бащиния ти кабинет. Прислужниците се спускали по стълбите от горния етаж. Майка ти чукала на вратата и викала баща ти, но не получила отговор. Всичките шестима свидетели твърдят, че вратата била заключена отвътре. Тийкстън се опитал да я разбие, но не успял. Хукнал да извика Долан. На връщане двамата срещнали един патрулиращ полицай. Полицаят – името му е Бъкли, разбил вратата. Щом се озовал в кабинета, видял тялото на баща ти и извикал, че жените не бива да влизат. Отбелязал, че нито Тийкстън, нито Долан, нито госпожа Нелсън, прислужниците или майка ти имали кръв по дрехите.

На Джо ù отне няколко секунди да осмисли казаното от Еди.

– Да не ми казваш, че Тийкстън, прислужниците и майка ми са били заподозрени? – с отвращение попита Джо.

– Нищо не ти казвам. Полицаите са задавали въпросите. Но дори и без липсата на кръв по дрехите, заключената врата ги е оневинила веднага.

– А какво ще кажеш за липсата на всякакво желание да наранят баща ми? Това дали ги е оневинило? – сопна се Джо, разгневена, че изобщо е споменал подобно нещо.

Еди продължи, без да обръща внимание на тона ù.

– Полицаят установил, че баща ти е мъртъв. В дясната му ръка имало револвер, за който Тийкстън казал, че бил неговият собствен. Барабанът бил отворен. Бил изстрелян един куршум. Останалите си стояли по местата. Баща ти зареден ли държеше револвера?