Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Какво има? – попита Еди и закова поглед в нея.

– Той е бил там, Еди – каза Джо. – В кабинета. Бил е там през цялото време.

Глава седемнайсета

– Намали оборотите, Джо. Върни се обратно. Започни от началото – настоя Еди. – Толкова бързо говориш, че не те разбирам.

Джо си пое дълбоко въздух, издиша го и заговори бавно:

– Завесите – каза тя. – Убиецът се е крил зад завесите.

Еди се облегна на стола си и я изгледа скептично.

– Те са широки и дебели и се влачат по пода. Криех се зад тях когато бях малка. Цялата къща може да се скрие зад тях. И точно зад завесите намерих патрона... не разбираш ли?

– Мисля, че да – отвърна Еди и изправи гръб.

Погледите им се срещнаха. Неговият беше наелектризиращ. Изведнъж се оказа, че държат в ръцете си парче от мозайката, и те го осъзнаха едновременно.

– Убиецът е дошъл в кабинета на баща ми късно през нощта – започна тя.

Еди я прекъсна:

– Как е влязъл в къщата?

– Намерил е ключ отнякъде.

– Малко вероятно е. Четирите ключа са си били по местата, забрави ли? Може би баща ти го е пуснал. Защото го е познавал.

– Или нея – мрачно каза Джо.

Еди кимна.

– Отиват в кабинета на баща ти. Убиецът го застрелва. Намира револвера на баща ти и го слага в ръката му. После чува стъпки. Майка ти или Тийкстън. Изпада в паника. Знае, че не може да излезе от кабинета, защото ще го видят.

На Джо ù беше трудно да си представя смъртта на баща си, но Еди не ù спести нищо. Караше я да полага усилия. Да мисли. Не беше свикнала мъж да се държи така с нея. Харесваше ù.

– И така, той заключва вратата, за да спечели малко време – продължи тя. – Скрива се зад завесите. В бързината се опитва да прибере патрона, който е извадил от револвера на баща ми в джоба си, но го изпуска. Само че не знае, че го е изпуснал, защото патронът пада върху килима, без да издрънчи.

– После зачаква. Затаил дъх. Стои абсолютно неподвижно. Толкова неподвижно, че завесите не помръдват.

– И слуша как майка ми плаче и чичо ми припада – с горчивина каза Джо. – И после, след като си тръгват полицаите, излиза.

– Само че може и да не му се е наложило да чака толкова – отбеляза Еди.

– Но как би могъл да излезе преди това? Майка ми е била там, прислужниците и полицай Бъкли също – възрази Джо.

– Не през цялото време – напомни ù Еди. – След като Бъкли и Долан разбили вратата и видели тялото на баща ти, всички излезли от кабинета. Долан отишъл да повика доктор Кьолер. Госпожа Нелсън завела майка ти в стаята ù. Прислужниците се качили горе да се облекат. Тийкстън и Бъкли тръгнали да проверяват вратите. Убиецът е имал няколко минути да избяга, ако е бил достатъчно смел.

И двамата замълчаха, но не спряха да се гледат. Никой никога не бе гледал Джо толкова продължително и настойчиво. „Не е редно. Трябва да спре“ – помисли си тя. После си даде сметка, че го гледа по съвсем същия начин.

– Е, сега поне имаме някаква теория – каза тя неловко, с което наруши мълчанието и отклони поглед от Еди.

– И двама заподозрени – допълни Еди. – Елинор Оуенс и странният човек, който се е взирал в къщата.

Той взе отново бележника на Чарлс Монтфорт и го прелисти. Посочи записката за 15 октомври: „Кинч, КВХ, 23 ч.“

– Мисля да сляза на кея на „Ван Хутън“ и да огледам наоколо.

– Но баща ми е мъртъв. Няма да се качва на „Кинч“ – обърка се Джо.

– Но корабът ще си е там, предполагам. Може някой друг да се качи на него вместо баща ти. Този някой може и да знае нещо.

– Ще дойда с теб – обяви Джо.

– Не, няма – каза Еди. – Пристанището не е приятно място.

– Тогава как ще разбера какво е станало? – разочарова се Джо.

Започваше и да се ядосва. Само преди секунда бяха равни, стараеха се заедно да разкрият престъпление. А сега той тръгваше напред без нея.

– Как ще поддържаме връзка? – продължи тя. – Не мога внезапно да започна да приемам на гости мъж, когото майка ми не познава, и да получавам писма от него. Не мога и да пращам писма до теб от собственото си име. Ами ако хазяйката ти е клюкарка?

– Ще си пишем, но с измислени имена – предложи Еди. – Ще ти съобщавам всичко, което открия.

– Така може и да стане, предполагам – съгласи се Джо, леко поуспокоена. Не това искаше, но поне нямаше да е съвсем встрани от нещата. – Аз ще съм... Джоузеф. Джоузеф Фийн. Ти може да се казваш Едуина Галахър. И за това ще трябва да давам обяснения – писмо от момиче , което майка ми не познава. Ще кажа, че си шивачка, за която ми е казала приятелката ми Труди.