Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Часовникът над камината на Еди удари един часа.

– Нямах представа, че е станало толкова късно. Трябва да се прибирам – разтревожи се Джо. Прибирането вкъщи, без никой да я усети, щеше да е трудна задача.

– Ще те изпратя – Еди се изправи.

– Няма нужда – възрази Джо.

– Спести си думите – заяви Еди и Джо видя, че е безсмислено да спори.

Еди взе сакото си от облегалката на стола и го облече. На Джо не ù се наложи да облича своето, защото така и не го беше съблякла. Тя хвърли един последен поглед на стаята. Не ù се искаше да си тръгва. Стаята бе малка, но не и задушаваща – тъкмо обратното.

„Тук мога да дишам – помисли си тя. – Вместо да се задушавам сред палмите в саксии и порцелановите украшения.“

Намериха файтон на „Бродуей“. Джо каза на Еди, че ще слезе на „Ървинг Плейс“ и че той не бива да слиза с нея. Ако я хванеха да се прибира през кухнята, може и да успееше да обясни къде е била. Щеше да се оправдае с безсъние и да каже, че е излязла да глътне малко въздух. Неговото присъствие обаче нямаше да може да обясни. Еди се съгласи неохотно. Опита се да плати на файтонджията, но Джо не му позволи. Плати на човека и за обратния път до дома на Еди.

– Всяка наша среща е приключение, Джо Монтфорт. Ти си много особено момиче – каза, когато тя слезе от файтона.

– О, съвсем не. Аз съм като повечето момичета. Просто искаме да намерим отговорите на въпросите си – отвърна Джо. – Само дето повечето момичета не търсят тези отговори в моргата, признавам.

Еди се усмихна, но после отново стана сериозен.

– Нощта бе тежка за теб. Съжалявам за това. Надявам се да осъзнаваш с какво се захващаш. Оттук нататък ще става и по-трудно. Съмнявам се, че тази нощ за последен път плака за баща си.

Джо вдигна поглед към лицето му, към невероятно сините му очи. Беше виждала в тях раздразнение няколко пъти. Арогантност. Дори гняв. Но сега за пръв път видя нещо друго – дълбока, поразяваща доброта.

– Не, няма да е за последен – тъжно каза тя. – Но това беше първият.

Глава осемнайсета

– Момичета, кучки, кобили... всичко се свежда до един въпрос: „Ще прихване ли?“

– Маминке... – каза госпожа Олдрич предупредително.

– Вземи Лоли например. Яка малка кучка, здрава и бодра, но не прихваща. Опитвам с мъжкар след мъжкар. Нищо. Никога няма да дочакам котило от нея. Красива е. И умна, също. Но ако една кучка не се плоди, е безполезна.

Джо погледна Труди. Труди погледна Джо. Очите им се разшириха. Стояха във фоайето на Херъндейл, пред затворените врати на приемната, и чакаха Ади, Брам, Гилбърт Гроувнър и братовчедите на Джо – Карълайн и Робърт. Никоя не помисли, че в приемната може да има някой, но преди да нахлуят вътре, чуха гласа на Маминка и макар да знаеха, че не е хубаво да подслушват, не можаха да устоят на изкушението. Ухилената Труди се беше промъкнала до вратата и беше подканила с ръка Джо да направи същото.

– Прекалено си свикнала винаги да получаваш каквото искаш, Маминке, но сега ще се наложи да позволиш на Ана Монтфорт да получи каквото тя иска – каза госпожа Олдрич.

Труди сграбчи ръката на Джо.

– На бас, че говорят за вас с Брам! – прошепна тя.

После събра устни за целувка. Джо я сръчка с лакът.

– Ще видим – каза Маминка. – Ако Ана не желае да се сроди с нас, има много други, които го желаят. Да не забравяме, че самата тя бе Шърмърхорн, преди да се омъжи за Монтфорт.

– Какво би трябвало да означава това? Шърмърхорнови са чудесно старо семейство.

– Ана е наследница на по-малкия брат в семейството, а в този клон жените не са прочути с плодовитост – заяви Маминка. – Самата тя успя да роди едва две деца и изгуби едното само дни след раждането. Колко жалко. То беше момче. Ами онази хубавица Хариет Бюканън? Тя има хубава фигура и шестима братя и сестри. Нейната майка пък е едно от осем деца. Макар че Хана Бюканън, бабата на Хариет, беше смахната. Тези неща се предават по наследство, ще знаеш.

– Ами Брам? Той ще има ли право на мнение? Той не желае да се ожени за Хариет Бюканън. Не се интересува от нея – разгорещи се госпожа Олдрич.

– Страстите са за низшите класи – изсумтя Маминка. – Ние, Олдричови, не сме чиновници и продавачки. Ние се женим с ума, не със сърцата си, за да запазим семействата и богатствата си. Любовта идва с времето. А ако не дойде... е, остават ни кучетата и градините за утеха.

Последва пауза в разговора, докато Маминка се скара на едно от кучетата си, после пак заговори.

– Синът ми е зле – каза тя и Джо чу тъга в гласа ù.