Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Да, би трябвало да съм – съгласи се Джо.

Знаеше, че би трябвало да е щастлива. Мисълта за предложение за брак от Брам Олдрич, един от най-желаните ергени в Ню Йорк, би замаяла главата на повечето момичета, дори и ако са в траур. Труди я изгледа внимателно.

– Струва ми се, Джо Монтфорт, че не си щастлива, така ли е? Защо не, за бога?

Джо, все още загледана в отражението си, не отговори. „Да, Джо, защо не?“ – запита се тя. Госпожа Олдрич я бе поканила в имението за уикенда, за да ù повдигне духа. Чичо ù бе успял да се наложи над майка ù, за да я пусне. Беше пристигнала предната вечер, в петък. Сега беше само събота сутрин, а тя вече искаше да се прибира в града. Компанията на стари приятели, вълнението от евентуалното предложение за женитба, тези неща би трябвало да са достатъчни да я разведрят. Някога може би, но вече не.

Всичко се бе променило след посещението ù на Рийд Стрийт. Беше искала да разкрие истината за смъртта на баща си, бе я научила и сега животът ù се делеше на Преди и След. Чувстваше се неспокойна, уязвима и не спираше да мисли за посещението си в моргата и за всичко, което бе научила там. За Оскар Рубин и неговата наука за смъртта, за Елинор Оуенс, за кораба „Кинч“, за странния мъж, който се бе взирал в прозореца на бащиния ù кабинет...

... и за Еди Галахър.

Беше плакала в обятията му. Беше му съсипала ризата. Никога не бе плакала така пред никого. Дори пред майка си. Не разбираше защо е разкрила сърцето си пред момче, което почти не познава. Не разбираше и защо, след като си беше свалила палтото онази нощ, щом се прибра в стаята си, го бе притиснала до лицето си, за да вдъхне отново аромата му.

– Джоузефин Монтфорт, синът на един от най-богатите хора в Ню Йорк се готви да ти предложи брак. Защо не се радваш?

– Защото , Труди – раздразнено отвърна Джо.

– Защото какво?

– Защото не съм шпаньол! И не искам целият ми живот да е само... – тя понижи глас. – плодене !

– Няма да е само това, глупаво момиче такова. Ще има и партита и излети. Тапети. Порцеланови съдове. И тапицерии.

Джо изстена.

– Е, ако и тези неща не те интересуват, какво искаш?

– Нещо повече от три кученца, тоест бебета, преди да съм навършила двайсет!

– Няма да е толкова зле. Просто ги раждаш и ги даваш на бавачката.

Джо въздъхна. Труди я погледна изпитателно.

– Да не би да е дошло онова време от месеца, мила? – попита тя.

– Не! – отсече Джо и се изчерви.

– Тогава какво има? О! Обзалагам се, че се сетих.

– Така ли? – притесни се Джо.

Двете с Труди спяха в една стая. Да не е говорила за Еди насън?

– Заради драскачеството е, нали? Не искаш да го оставиш.

– Не, не искам, Тру – призна Джо с облекчение. – И не е драскачество . Нарича се журналистика.

– Може и да не се наложи. Виж дали Брам няма да ти позволи да списваш някаква колонка. Например за аранжиране на цветя или обзавеждане. Под псевдоним, разбира се – посъветва я Труди.

Джо се отпусна на канапето и подпря глава на рамото на приятелката си.

– Какво ли е, как мислиш? Дали е много отблъскващо?

Труди я потупа по ръката.

– Да се омъжиш ли? Разбира се, че не. Малко изнервящо може би, с всичките приготовления, но не и отблъскващо.

– Не, не сватбата. Другото. Онова, с което се правят всички онези бебета, за които все приказва Маминка.

– А, това ли. Това ли те безпокои?

– Наред с други неща.

– Боя се, че нямам отговор, тъй като се пазя непокътната за господин Гилбърт Гроувнър. Поне от кръста надолу.

Джо вдигна глава и погледна Труди.

– Какво искаш да кажеш?

Труди се изкиска.

– Сещаш ли се за онова вълшебно момче, което доставя ябълки в училище? Е, устните му не са единственото хубаво нещо в него. И ръцете му са хубави. Позволявам му да ме докосва. Под блузата.

– Труди, не е възможно! – прошепна Джо. После прехапа устни. – И какво е чувството?

– Прекрасно – въздъхна Труди. – Де да беше неговата фамилия Гроувнър.

Тя понижи глас и продължи:

– Поразпитах за другото. Жената, която ни пере дрехите, казва, че просто си затваряш очите и си повтаряш молитви наум, докато мъжът не си свърши работата. Но Маги, прислужницата, казва, че ако момчето ти харесва, ако е хубав и се мие редовно, е най-прекрасното нещо на света.

Джо се опита да си го представи, но единственият образ, който се появи в съзнанието ù, благодарение на маминка, бе този на две кучета, едното яхнало другото. Това съвсем не изглеждаше прекрасно.

– Ами ако не го харесваш? Представяш ли си го? Да лежиш гола в леглото с мъж, когото не харесваш? – попита тя.