Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Да. Показах им дока ни за фериботи на „Кипс Ландинг“. Гил е съгласен с мен, че трябва да се разшири и че таксите от увеличения приток на съдове ще изплатят разходите по разширението за нула време.

Джо погледа Брам, докато той говореше. Двайсетгодишен, висок и строен, той бе от хората, които предизвикват по-скоро възхищение, отколкото страст. Наскоро завършил правния факултет в Кълъмбия, той бе интелигентен и вече преуспял. Заради високото си чело и оредяващата коса изглеждаше по-възрастен, отколкото беше, но Труди бе права – по свой начин бе хубав. Имаше широка усмивка, топли кафяви очи, а движенията му бяха грациозни, патрициански. Винаги се владееше и никога не изглеждаше притеснен и не на място, където и да се намираше. „Вероятно – мислеше Джо – защото семейството му притежава толкова голяма част от света, в който живее.“

Докато прекосяваха една полянка, той говореше за фериботи, влакове и подземни железници. Семейство Олдрич притежаваше няколко хиляди акра земя в долината на река Хъдзън, голяма част от Манхатън и няколко имота в Бронкс. В момента прокопаваха широки пътища из земеделските земи в Бронкс с намерението да привлекат хората, които в момента населяваха претъпканите жилищни сгради в Манхатън, с новите домове, които планираха да построят там. Тъй като Питър Олдрич, бащата на Брам, бе прикован към леглото, задачата да се поддържа и увеличава семейното богатство падна върху плещите на Брам. Тежко бреме за толкова млад човек и именно затова Маминка настояваше той да се ожени по-скоро.

Докато Джо се взираше в младия мъж, който може би щеше да ù стане съпруг, думите на Труди отново се появиха в ума ù. „Но ти харесваш Брам. Как би могла да не го харесваш?“ – „Така ли е?“ – попита едно вътрешно гласче.

Джо побърза да се самоубеди, че е точно така. Всъщност тя обичаше Брам. Той бе един от най-близките ù приятели. Познаваха се от деца.

„Да, но харесваш ли го?“ – настоя гласчето.

Джо откри, че няма отговор на този въпрос. Обичаше Брам, да, защото бе мил и разумен, и почтен. Защото отваряше вратите на дамите и си говореше с глухите си лели и защото никога не посягаше към вилицата за салата, когато се изискваше вилица за риба. Само че обичаше и братовчед си Роб по същите причини.

Да харесваш някого беше съвсем различно нещо. Нещо, заради което Труди рискуваше да я изключат от училище за няколко целувки от момчето с ябълките. Нещо, за което се пееше в песните, които госпожа Нелсън все си тананикаше, като „О, обещай ми“. Нещо диво, лошо и опасно и макар Джо да не познаваше чувството, подозираше, че то няма нищо общо със стари лели и вилици за риба.

– Сигурно те отегчавам до сълзи – отбеляза Брам, след като завърши описанието на нова жилищна сграда, която се строеше над Сентръл Парк.

– Съвсем не! – възрази Джо.

Макар да се беше задълбочила в собствените си мисли, тя всъщност намираше бързо променящия се облик на града и силите, които движеха тази промяна, за вълнуващи.

– Безсрамна малка лъжкиня си ти. Не е възможно работата ми да ти е интересна. За никое момиче не може да е интересна. Хайде да намерим тема за разговор, по-подходяща за женската чувствителност, например времето. Не е ли това най-прекрасното есенно утро, което си виждала? А Херъндейл не е ли най-прекрасното място, на което да се наслаждаваш?

Джо се разочарова от промяната на темата, но се усмихна и се съгласи с Брам. „Кой сега се държи като маймуна?“ – помисли си тя.

– Обичам това имение. Толкова го обичам. Границите му ми се струват високи огради, които ни пазят от външния свят.

– Така е – каза Джо. – И аз винаги съм имала такова усещане.

Така си и беше, но сега за първи път тези стени ù се сториха като стени на затвор. Държаха света навън, но също така държаха нея вътре. Погледна ръката си в ръкавица, облегната спокойно на лакътя на Брам, спомни си как същата тази ръка се беше вкопчила в ризата на Еди, и я прониза острото чувство, че тук е съвсем самотна. Искаше ù се да може да се довери на Брам и да му сподели истината за баща си. Но не можеше, той нямаше да разбере.

Еди обаче разбираше.

Тя си го представи – рошав и нетактичен, с подигравателния му тон, бързата походка, изцапаните с мастило ръкави и живите сини очи. Толкова бе различен от момчетата, които познаваше, с техните заучени усмивки, безупречните им костюми и колосаните ризи. Толкова бе различен от Брам.

На Джо ù се прииска сега да е с Еди, в малката му спартанска стая. Да пие от неговото кафе. Да разглежда нещата му. Прииска ù се да опре глава на рамото му отново и да усети ръцете му около тялото си. Знаеше, че не бива да иска всичко това, но го искаше и тази мисъл я плашеше.