Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Изглежда разговорът го караше да се чувства много неудобно. Тя нямаше представа защо.

– Предполагам, че трябва да идем в „При Уолш“. Какво е дупка?

– Подземен бар под някоя сграда – разсеяно каза Еди.

Мръщеше се към „Ема Мей“. Джо проследи погледа му.

– Какво има? – попита.

– Странно е, че Бил не е чувал за „Кинч“. Много странно. Лови плъхове в пристанището, откакто е проходил. Познава всеки кораб, който влиза или излиза оттук. Ако „Кинч“ бе тук, ако изобщо някога е хвърлял котва тук, той щеше да го знае.

Джо се замисли.

– Може да сме сбъркали и Кинч да не е име на кораб – каза тя. – Може да е име на човек. Когато за пръв път го видях в бележника на баща ми, приех, че е на човек, но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше твърде необичайно име за човек.

– Но баща ти е написал до името КВХ, което значи „Кея на „Ван Хутън“. Защо ще се среща с някого на кея по това време на нощта? – попита Еди.

– Може да не е имал предвид самия кей – отвърна Джо. – Винаги наричаше и седалището на фирмата, и самия кей по един и същи начин, понеже са на едно и също място.

Еди кимна към сградата на „Ван Хутън“.

– Предполагам, че нямаш ключове за офиса, а?

– Не. Защо?

– А да имаш пари в себе си?

– Да – отвърна Джо предпазливо. – Защо питаш?

Тя продължаваше да взима от парите, които бе намерила в бележника на баща си. Чувстваше вина, но как иначе да плаща за пътуването с файтон до Рийд Стрийт или до пристанището? Майка ù не ù даваше пари. Младите дами, които носеха в себе си пари, бяха от простолюдието.

Еди не отговори.

– Чакай тук – нареди той.

Той хукна надолу по улицата, към бар, на чиято фирма пишеше „При Съливан“. Пред входа стоеше момче. До него стоеше момиче на около шестнайсет или седемнайсет години. Еди размени с тях няколко думи и се върна при Джо, придружен от момчето.

– Това е Резето – представи го Еди.

Преди Джо да успее да попита за какво го е довел, Резето каза:

– Два долара.

– Добър опит – рече Еди.

– Един долар, тогава.

– Какво ще кажеш за петдесет цента?

– А ти какво ще кажеш да ме цунеш отзад, стиснато копеле такова?

Джо премигна отвратена. Момчето бе на не повече от десет години.

– Добре, долар да е – неохотно се съгласи Еди. – Да ни вкараш и да ни изкараш.

Резето протегна ръка.

– Ще си получиш парите след като свършиш работата – каза му Еди.

Резето се изплю и се запъти през улицата към сградата на „Ван Хутън“.

– Хайде. Той работи бързо – каза Еди на Джо.

Резето се огледа, после извади малка кука с дълга дръжка от джоба си, заедно с тънко парче метал, огънато в единия край като буква L. Вкара и двата предмета в ключалката на вратата.

Джо сграбчи Еди за ръката.

– Той влиза с взлом! – прошепна.

– Да – съгласи се Еди с мрачна усмивка. – Точно така.

Глава двайсет и първа

– Еди, това е нередно – притесни се Джо.

– Понякога се налага да направиш нещо нередно, за да поставиш нещата в ред – каза Еди. – Нели Блай излъга, за да влезе в приют за душевноболни и да извади на светло тормоза над пациентите. Не влизаме, за да крадем, а за да разкрием престъпление. Ако Кинч е човек и баща ти се е срещал с него на 15 септември, както пише в бележника му, може тук да има записки от тази среща. В дневник може би, или в счетоводна книга. Нещо, което да ни подскаже кой е този човек.

Джо се поколеба, разстроена от факта, че извършват престъпление, независимо от причината.

– Виж, предупредих те, че ще направя всичко по силите си да разплета тази история и да си получа материала. Но не е нужно ти да ставаш част от всичко това. Мога и сам да се справя.

„Но аз съм част от всичко това – помисли си Джо. – Станах част от него в момента, в който открих бележника на баща си.“

Тя чу скърцане, докато Резето работеше, после няколко щраквания и накрая резетата се дръпнаха. Когато вратата се отвори, тя първа пристъпи вътре.

– Заключи зад нас, в случай че мине патрул. Може полицаят да изпробва вратата. После стой наблизо – заръча Еди на Резето. – Ще почукаме по стъклото на вратата, когато сме готови.

Резето кимна и Джо чу как вратата се заключва зад нея.

Светлината от уличните лампи, която проникваше през стъклото на вратата, осветяваше фоайето. Ръчно оцветени рамкирани карти на далечните места, където „Ван Хутън“ имаше бизнес интереси, висяха по стените. Винаги когато бе идвала тук като дете, Джо получаваше чай и бисквити от някой чиновник. Беше научила картите наизуст, докато седеше във фоайето и гризеше бисквити.