Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Имаше и фотографии, включително една на баща ù и чичо ù, правена преди много години. Стояха на пристанище, в което кипеше бурна дейност, и двамата толкова красиви в ленените си костюми. На помургавелите им лица имаше широки усмивки. Зад тях на една табела пишеше „Занзибар“. Джо знаеше, че това е остров до източния бряг на Африка, който представляваше основна база за търговията с подправки на „Ван Хутън“. Заболя я сърцето, докато гледаше образа на баща си – толкова млад и изпълнен с живот.

Еди хвърли поглед на фотографията.

– Не бива да се бавим – меко каза той.

Джо се обърна.

– Какво да направя?

– Трябва да потърсим протоколи от срещи – отвърна Еди. – Къде ги държат?

– Не зная – каза Джо.

– Предположи.

Джо помисли. Сградата бе на два етажа. Чиновниците работеха на долния. Баща ù и съдружниците – на горния. Срещите, предположи тя, сигурно се правеха на горния етаж.

– Горе, струва ми се – каза тя.

– Хайде – подкани я Еди.

На втория етаж цареше мрак. Прозорците – три на брой, всички гледащи към улицата – бяха по-високо от уличните лампи и пропускаха съвсем оскъдна светлина. Предната половина на етажа представляваше отворено помещение с правоъгълна маса и столове в средата. Отзад бяха кабинетите на съдружниците, до които се стигаше по тесен коридор между тях и заседателната зала.

– Хайде първо да пробваме кабинетите – предложи Джо.

Еди се блъсна в една закачалка за палта, а Джо се препъна в табуретка, докато си проправяха път из тъмното помещение. Не смееха да включат газовите лампи на стената, за да не види някой светлината от улицата и да заподозре нещо, но все пак им трябваше нещо, с което да си светят.

– Трябва някъде да има керосинова лампа – каза Джо. – Виж до...

Някакъв звук от долния етаж я прекъсна. Тя замръзна. Вратата. Някой току-що я бе затворил. Чу се завъртане на ключ в ключалката. После се чуха гласове. Мъжки гласове. Два. Джо разпозна единия.

– Ричард Скъли – прошепна тя на Еди. – Един от съдружниците.

Еди изруга под нос.

– На бас, че другият с него е ченге. Някой явно ни е видял и е решил, че сме крадци.

– Не мога да допусна да ме намерят тук! – изсъска тя на ръба на паниката.

– Може би ще огледат долния етаж и ще си тръгнат – прошепна Еди.

Само че не стана така. Вместо това се чуха стъпки по стълбите, тежки, солидни стъпки. Скъли и човекът с него идваха към тях.

Джо и Еди бяха в капан.