Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Кинч се изкикоти. Нисък, зловещ звук.

– Моли се да блъфирам, Ричард. Ако не си забравил как се прави това.

Той се изправи.

– Знам какво ще кажат другите – че няма да предприемат нищо повече, преди да им покажеш списъците. Къде можем да те намерим? – попита Скъли.

– Аз ще ви намеря – заяви Кинч. – Довиждане, Ричард.

– Ще ти трябва ключ, за да излезеш – спря го Скъли и му подаде ключа. – Остави го в ключалката.

Кинч взе ключа и Джо чу стъпките му да отекват надолу по стълбите. Вратата се отвори и затвори, Ричард Скъли стана и пак се появи в полезрението на Джо. Тя го видя как прибира бутилката с уиски. После си сложи шапката и тръгна към стълбите, но изведнъж спря и се вторачи право напред.

Гледаше в нея.

Джо се дръпна към Еди. Скъли ги беше видял, но как? Пролуката беше съвсем тясна. Вътрешността на килера бе тъмна. Сега той закрачи към тях с вбесено изражение.

– Свършени сме – прошепна Еди и ръцете му се впиха в раменете ù.

Какво щеше да каже тя на господин Скъли? Ами на майка си, когато той я заведеше до дома ù и позвънеше на звънеца? Това щеше да е краят на досегашния ù живот. Никога нямаше да можеше да си покаже лицето в Ню Йорк.

Скъли стигна пред килера и спря.

– Проклета мързеливка! – изръмжа той. – Хиляди пъти съм ù казал да затваря вратата.

Той ритна силно вратата. Тя се затръшна. Звукът стресна Джо, но тя не помръдна. И двамата с Еди останаха неподвижни, докато не чуха входната врата на долния етаж да се отваря и затваря за втори път.

– Тръгна си – прошепна Джо и се отпусна. – Слава богу.

Еди бутна вратата. Тя не помръдна.

– Еди, да не би... – започна Джо.

– Да. Така изглежда – потвърди Еди.

Джо и Еди бяха заключени в килера.

Глава двайсет и четвърта

– Не може да сме заключени! – ужасена извика Джо. – Опитай пак.

Еди пак бутна вратата, но тя пак не помръдна. Резето отвън си беше паднало на мястото.

– Искам да проследя Кинч – каза Еди нетърпеливо. – Ще го изгубя, ако не излезем скоро, а по-късно може да се окаже труден за намиране.

– А аз ще си изгубя репутацията, ако не излезем оттук, и ще бъде невъзможно да я намеря отново – заяви Джо.

– В джоба ми има сгъваемо ножче. Може да успея да повдигна резето – каза Еди. – Ще трябва да те пусна. Ще можеш ли да се опреш на стената?

– Мисля, че да – каза Джо и протегна ръка към стената. Еди извади ножа от джоба си и внимателно го отвори. После вкара острието в цепнатината между вратата и касата и тласна нагоре. То се отчупи.

– Може да успея да разбия вратата. Дръпни се назад – каза Еди.

– Да се дръпна назад ли? – не повярва на ушите си Джо. – Как? Стоя в кофа !

Еди блъсна вратата с рамо колкото можа по-силно, което не беше много, защото нямаше много място за засилване, но пък беше тъкмо достатъчно силно да го извади от равновесие и да го запрати към Джо. Главите им се удариха. Кофата се катурна. Джо падна назад към стената.

– Оу! – възкликна тя. – Заболя ме!

– Извинявай! Добре ли си? – попита той и ù протегна ръка.

– Добре съм. Но няма да съм добре, ако не излезем – отвърна тя, когато се изправи на крака. – Какво ще правим?

– Не знам. Може да пробвам да бутна вратата с крака.

Той опря гръб в стената и се опита да вдигне крака, но мястото беше толкова малко, че не можеше да ги вдигне достатъчно, за да може да ритне вратата. Изруга под нос и се изправи.

– Трябва да изляза от тази кофа. Краката ми се схванаха – заяви Джо.

– Излез и се завърти настрана – предложи Еди. – Тесничко ще ти е, но можеш да си пъхнеш краката между моите.

Джо направи точно това. Преди стояха лице в лице. Раменете им почти се опираха в стената и във вратата на килера, но зад гърбовете им имаше малко място. Еди се обърна с лице към вратата и с гръб към стената, а Джо се вмъкна пред него с гръб, опрян на вратата. Сега вече между тях нямаше никакво място. Не виждаше нищо в плътния мрак, но усещането ù за допир беше засилено. Усещаше всяка точка, в която нейното тяло допираше неговото. Единият ù крак бе между неговите и един от неговите беше между нейните. Хълбоците на двамата бяха притиснати едни в други и гърдите на Джо опираха в гръдния кош на Еди. Бузата ù се допираше до долната му челюст.

Джо усети, че изведнъж ù е станало горещо, а главата ù се замая. Опита се да си каже, че е защото не може да си поеме добре въздух в тясното пространство, но не беше така. Беше заради Еди.

Само преди няколко дни бе попитала Труди какво е да желаеш мъж, и Труди ù беше обяснила, но тя не бе разбрала. Сега разбираше. Еди бе завладял всичките ù сетива. Замайваше ù главата. Причиняваше ù болка. Изпълваше я с глад – нов, силен и опасен.