Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Какво е това място? – отвратено попита Джо.

– Това е... ами... хм, това е „При Дела“ – рече Еди притеснен. – Домът ù. Един от тях.

– Чао-чао, Джордж! – изгука едно от момичетата.

– Скоро пак да дойдеш, Теди! – викна друго.

Джо погледна мъжете и се сепна.

– Какво има? – попита Еди.

– Това са Джордж Адамс и Теди Фарнъм – каза тя задавено. – Познавам ги!

Джордж и Теди вървяха заднишком по улицата и пращаха въздушни целувки на момичетата. За Еди и Джо беше твърде късно да бягат. Двамата младежи бяха на няколко метра от тях. Всеки миг щяха да се обърнат и да я видят.

Еди сграбчи ръката ù. Дръпна я в сенките до площадката пред входа на най-близката сграда и я завъртя така, че гърбът ù да остане към младежите. После я взе в обятията си и я целуна. Това не бе нежното докосване на устните му, за което бе копняла в килера, а силна, жадна целувка, която смаза устните ù и спря дъха ù.

– Ей, човече, вземете си стая! – подвикна Джордж, когато ги подминаха.

Теди подсвирна и двамата се отдалечиха с препъване и песен на уста. Еди я пусна.

Джо залитна назад. Притисна ръка към гърдите си и се опита да си възстанови дишането.

– Как смееш! – сопна му се тя и се изчерви силно. – Как можа !

– Ей, няма защо да ми благодариш – рече Еди.

– Какво ?

– Току-що ти спасих репутацията. Мисля, че едно „благодаря“ няма да е излишно – каза той.

Джо закрачи към Еди с намерението да му каже какво точно мисли за него, но ленивата му усмивка и очите, толкова дълбоко сини, я спряха.

Тя сграбчи реверите на сакото му, дръпна го към себе си и го целуна.

Глава двайсет и шеста

– Брам знае .

Джо се сепна. Лъжичката падна от ръката ù и издрънча на пода.

– Та... така ли? – едва издума тя.

– Разбира се – каза Ади Олдрич и вдигна лъжичката.

– Но как? Кой му е казал? – Джо започна да изпада в паника.

– Никой, глупаче. Изписано ти е на лицето. Брам знае колко си разстроена, че няма да можеш да дойдеш на Бала на младите благодетели. Всички знаем. Погледни се само. Толкова нещастна изглеждаш.

Джо се засмя с огромно облекчение.

– О, Ади, толкова добре ме познавате. Нищо не мога да скрия от вас – каза тя.

За няколко инфарктни секунди се беше уплашила, че Ади иска да каже как Брам знае за Еди. През последните четири дни не бе мислила за нищо друго, освен за Еди и за целувките им на пристанището. Спомни си вълнуващото чувство, когато я прегърна, и вкуса на устните му, както и ужаса, който я обзе веднага след това.

– Аз не... не трябваше да правя това – бе казала тя, след като се отдръпна от прегръдките му. – Съжалявам.

– Наистина ли?

– Да! Ти не съжаляваш ли?

– Не.

– А би трябвало , господин Галахър.

– Еди, забрави ли? И защо да съжалявам?

– Защото аз... защото ти... защото...

Еди отново я привлече към себе си и я целуна. По устните. Бавно и дълбоко.

– Още ли съжаляваш? – попита той дрезгаво.

– Да – каза Джо.

Той я целуна по бузата и после проследи с устни нежната извивка на челюстта ù.

– Още ли?

– Да .

Той целуна шията ù, после вдлъбнатинката в основата ù.

– О, Еди, не . Изобщо не съжалявам.

Тя не искаше да намират файтон. Не искаше да се отделя от него. Затова поеха към „Грамърси“ пеша, ръка за ръка. Не размениха и дума, преди да стигнат до площада, и там Джо наруши мълчанието.

– Еди, трябва...

– Брам Олдрич. Знам. Уил Ливингстън и Хенри Джей също се интересуват от теб. Чета клюкарските страници.

– И не мога...

– Не те и карам.

– Тогава какво...

– Не знам, Джо. Не знам.

След тези думи той бе взел лицето ù в ръцете си и я бе целунал отново, а тялото му бе толкова топло, устните толкова сладки и ударите на сърцето му под пръстите ù толкова силни, че въпросите изгубиха значение. После той я пусна и изчака на улицата тя да си влезе вкъщи, да се качи в стаята си, да запали свещ и да я сложи до прозореца, за да знае, че е в безопасност.

Докато се приготвяше за лягане, Джо мерна отражението си в огледалото. Оттам я гледаше момиче едновременно познато и непознато. Това момиче беше разрошено и поруменяло от приключенията си. Любопитно. Решително. Тя знаеше, че не е такова момиче, не още, но ù се искаше да бъде. А Еди ù бе показал, че е възможно. Толкова различна бе с него. По-смела. По-добра във всичко. Жива.

Тя лежа в леглото загледана в тавана повече от час, докато се опитваше да намери дума за чувството, което изпитваше. Брам никога не бе предизвиквал подобно чувство у нея – да копнее отчаяно за докосването му, за целувките му. Така ли се бе чувствала Труди със своя доставчик на ябълки? Не, не е възможно, защото го бе захвърлила като тоалет от миналия сезон веднага щом Гилбърт ù направи предложение.